— Хадес, властелинът на отвъдния свят, е извън града, от другата страна на рекичката, която заобикаля ада. Излязъл е на другия бряг на Стикс, където има ливада, подходяща за пикник. Той обаче не е на пикник, макар че има слухове, че е организирал пиршество за гостенката си, Персефона.
— Персефона ли? Хадес е излязъл на разходка с Персефона, с царицата?
— Разбира се, с кого друг да излиза на разходка? Знаеш колко е луднал по нея.
— Така е, защото е жива — отбеляза Ахил. — Хората са много по-привлекателни, когато са живи. Тя е красавица сама по себе си и, разбира се, първокласен мит, произлизащ от дълбока древност. Древната митичност придава на едно момиче известна обаятелност, не мислиш ли?
— Разбира се, че е така. А ти да не мислиш, че да си Елена Троянска е шега. Кой ти знае Персефона? Обаче всички знаят Хубавата Елена.
— Ти си прекрасна — опита се да я успокои Ахил, за да не му прави фасони.
Искаше да чуе новината, искаше да разбере какво се случва с Хадес. Състоянието на Хадес бе важно за него, защото Ахил се надяваше, че, ако му окаже известен натиск, ще намери начин да се измъкне от това място. Защото Ахил изобщо не можеше да свикне, че е мъртъв. Поне не за постоянно.
Значи, ако сте Ахил, вие сте привързани към действителността, дори ако действителността е да си мъртъв. Но в същото време ще искате да имате това хубаво вътрешно кътче, защитено от бирници, ревниви любовници, пристави, адвокати, настоящи и бивши съпруги, съпрузи и деца в различна степен на отчуждение и всички други хора, живеещи наоколо, непосредствено извън главата ви, в свои собствени светове. Те ви идват прекалено, нали? Точно затова обичате да идвате тук, в града на мъртвите. Точно затова се опитвате да се убедите, или по-скоро, да си докажете, че нашият град на мъртвите е адски добро изобретение и заслужава повече внимание. Ще се връщаме към това от време на време. Важно е да запомните едно: ние сме партията на свободата.
Връщаме се при Хадес. При мен.
Последно Персефона казваше:
— Когато научи, Ахил ще полудее. Той умира да се махне от ада.
— Ахил си мисли, че докато беше жив, му е било по-забавно, отколкото му беше в действителност. Прекалено голямо значение отдава на живота.
— Кажи ми истината — помоли Персефона. — Толкова ли е хубаво да си жив?
Свих рамене:
— Ахил мисли така. Но това е само мнението на един мъртвец.
С Персефона седяхме до една огромна плачеща върба, чиито клони се влачеха в черните води на Лета, която течеше бавно край нас и тихо гъргореше, като мъртвец, изпускащ последното си издихание. На отсрещния бряг се виждаха ниски сивкави силуети. Чувствах се странно щастлив. Присъствието на Персефона винаги възбуждаше това настроение. С нея адът беше по-светло място. Въпреки че над него винаги имаше надвиснали сиви облаци, днес те изглеждаха величествени и вдъхновяващи, а не зловещи и мрачни. Голям късмет беше, че съм цар. Или по-скоро, бях почти щастлив и бях на практика цар.
Погледнах ръцете на Персефона. Лявата, с която държеше наровата семка, беше от другата страна, далеч от мен. Не можех да видя дали е глътнала семенцето или не. Предполагах, че не е. Изглеждаше, сякаш е забравила за него. Обаче, как би могла да забрави? Целият този сценарий ми тежеше. Знаех, че ще се случи нещо.
Изведнъж, много слабо, откъм двореца, се чу звън. Персефона каза:
— Това е Деметра. Звънчетата на биковете, които теглят колесницата й. Идва да ме вземе, както се бяхме разбрали.
— Да — измърморих аз.
Бях принуден да позволя на Персефона да се върне в горния свят. Странните старици от Върховния съд на ада ми издадоха ограничителна заповед. Да престана и да не упорствам. Да се откажа от момичето. За момент се изкуших да се разбунтувам. Но реших да бъда разумен. Нямах шанс срещу живите. Дори мъртвите да се биеха на моя страна, в което дълбоко се съмнявам. Проблемът е, че мъртвите не са никакви бойци. Смъртта като че ли отнема нещо на човека. Би било безсмислено кръвопролитие. Живите си умират да избиват мъртвите. Те ни смятат за слуги на злото. Разбира се, това е голяма заблуда. Но няма как да се боря с нея.
Така или иначе бях сбъркал — отвличането й от лицето на земята по този начин противоречеше на всички закони. Бях сгрешил. И тази грешка работеше срещу мен.
В самото начало, когато със Зевс и Посейдон си разпределяхме света, след като бяхме убили стария Кронос, правилата бяха прости и ясни. Всеки от тримата стана върховен владетел на своето царство и нямаше право да бракониерства на чужда територия. Тези правила не се спазваха стопроцентово. Но, ако някой не беше доволен от нещо, винаги се позоваваше на тях. Много добре го знаех, но въпреки това я отвлякох. Отвлякох я, защото я исках. Желанието ми обаче противоречеше на законите. И, въпреки че Персефона бе най-важното нещо в живота ми, какъвто и да беше той — защото сигурно разбирате, че животът на царя на ада не може да се сравнява с живота дори на най-окаяния човек — трябваше да се подчинявам на закона за космическата собственост и всичко свързано с него, колкото и несправедлив и тенденциозен да беше той.