Новата Орла
Ги дьо Мопасан е един от моите герои, а също един от разказвачите, от които си извличам най-много поуки. Когато ми хрумна идеята за този разказ, използвах неговия „Орла“ — както за модел, така и, за да почета паметта му.
„Колко дълбока е мистерията на Невидимото. Ние не можем да се доберем до дълбините му с окаяните си сетива; с очите си, неспособни да виждат неща, които са твърде малки, твърде големи или твърде далеч, обитателите на далечна звезда — или обитателите на капка вода… Ушите ни също ни подвеждат, защото ни предават вибрации на въздуха под формата на звуци — те са като елфи, извършващи това чудно превръщане на движението в звук, и чрез тази трансформация раждат музиката, превръщат в мелодия безмълвните ритми на природата… Ами обонянието ни — много по-несъвършено от кучешкото… и вкусът ни, който едва усеща възрастта на виното!
Ах!, да имахме и други сетива, които да ни разкриват други чудеса, да ни показват колко много други неща можем да открием в света около нас.“
Пътуването с влака от Конкорд до Уайт Маунтинс беше прекрасно. Снегът бе дълбок и върховете на дърветата стърчаха като набола брада върху лицето на мъртвец. Превалихме хребета и най-сетне стигнахме в Маунтин Стейшън. Там слязох със ските, раницата и ски обувките си.
Никой не ме чакаше. Гаричката беше празна, но не заключена. Влязох, обух си ски обувките, прибрах градските в раницата, излязох и си сложих ските. Макар да бях казал на Едуин, че ще се спусна без проблем до хижата му, сега тази идея не ми се струваше толкова добра. Беше късен следобед, след 16:00, и слънцето вече не се виждаше в бялото небе. Бяха ни задържали един час на гарата в Манчестър и влакът не успя да навакса през Ню Ингланд. Извадих схемата от вътрешния си джоб, изгладих листа, ориентирах се и отново си преговорих пътя, по който трябваше да мина.
Когато се уговарях с Едуин да използвам хижата на родителите му за няколко дни, всичко изглеждаше съвсем ясно. Навремето с него бяхме съквартиранти в Дартмът и бяхме останали приятели. Той често ме канеше да използвам хижата. За тази ваканция най-сетне приех.
Отначало мислех да отида с кола и Едуин внимателно ми описа как да стигна. Появиха се обаче някакви проблеми в електрическата инсталация и се наложи да оставя колата на сервиз. С помощта на Едуин измислих друг път. Щях да отида с влак до Маунтин Стейшън в Ню Хемпшир и от там да се спусна със ските до хижата.
Едуин изрази съмнение:
— Сигурен ли си? Не ти го препоръчвам.
— На картата изглежда съвсем ясно — успокоих го аз.
Хижата бе само на няколкостотин метра под гарата, която се намираше на самия проход Стандиш в Уайт Маунтинс. Спускането беше кратко и нямаше какво да ми попречи.
— Нали сам каза, че си се спускал.
— Да, така е — призна Едуин, — но аз познавам района. Когато ти е за първи път…
— Съдейки по описанието ти, няма нищо особено. Като застана пред гарата, обръщам се на север и леко на запад, така че да виждам кулата на „Станли чърч“ отляво, и се пускам право надолу по криволичещата пътека. Заобикалям отляво строежа и виждам хижата — бяла със зелен покрив.
— Просто не е хубаво да караш ски сам в планината.
— Няма да се юркам — уверих го аз. — Ще карам на рало през цялото време.
Де да бях приел и аз сериозно безгрижното си обещание!
Не беше трудно да се ориентирам. Отляво до гаричката имаше боядисана в черно барака за инструменти. Едуин ми беше казал да я използвам за старта. Застанах пред нея за момент, готов да се спусна, и огледах склона. Беше стръмно, но не прекалено, а снежната покривка — съвършена, незагрозена от следите на други скиори. Отдясно, на стотина метра надолу, имаше тъмна групичка дървета, а зад тях, скрит от погледа ми в момента, беше строителният обект, който трябваше да заобиколя. Проверих автоматите на ските, пристегнах раницата, сложих си скиорските очила и тръгнах.
Денят беше прекрасен за каране. Небето бе бяло, а на изток се виждаха скупчени тъмни облаци — признаци за оформящ се фронт на атлантическия бряг. Ските се плъзгаха плавно, не твърде бързо по малко тежкия сняг; постепенно увеличих скоростта на по-стръмния участък. Карах приведен напред, наслаждавах се на удоволствието от първото спускане за сезона. Изтеглях дълги, плавни завои по лесния терен.
След малко видях препятствието. Беше купчина строителни материали, покрити с пресен сняг от снощи; тук-там, където вятърът бе отметнал бялата пелена, прозираше зелен брезент. Бях доста вдясно и затова се наклоних, за да направя остър завой, с който да заобиколя купчината. Въодушевен от изписването на този първи перфектен завой за сезона, завих малко по-рязко от необходимото. Изправих се, за да мина достатъчно далеч от строителните материали, после приклекнах, за да набера скорост. Може би не внимавах достатъчно в терена, но, така или иначе, не се виждаше нищо, защото всичко бе покрито с пресен сняг.