Винаги съм смятала, че чичо Тантал е интересна личност — започна Персефона. — Предполагам, че си запознат по принцип с положението му. Затънал в едно блато, а над главата му на медна нишка виси огромна канара. Канарата никога не пада, разбира се, но въпреки това напрежението е голямо, защото по повелята на самия Зевс нищо свързано със състоянието на камъка не трябва да се приема за сигурно; той може да падне всеки момент и няма начин това да се избегне, въпреки че досега винаги сме го заварвали да виси стабилно като здрава скала. Единственото правило, което важи в тази ситуация е случайността — затова можеш да си представиш притеснението на Тантал от тази канара над главата му. В противен случай можем да зачеркнем цялата гръцка митология.
Така Тантал си стои в малка кална локва на брега на Стикс, затънал до гуша във вода. Но наведе ли се да пийне, водата се дръпва и лицето му се накисва в черната тиня. Оттам идва и прякорът му: Корибат — Мръсната уста. Никаква вода за Тантал. Това е първото правило.
Освен това от клоните на върбата, край която е окован, от приведените й клони висят всякакви вкусотии, цели пастърми, лебервурсти, салами с всякакъв размер, вид и вкус, сирена, каквито светът не познава, разнообразни салати, прекрасно приготвени зеленчуци, увити във фини паяжини, самите те — също ядливи.
Обаче, разбира се, както сигурно се досещаш, всеки път когато Тантал се опита да изяде нещо, то се изплъзва от ръцете му. И тъй — стои до гуша във водата, а не може да пийне; заобиколен от храна, а не може да хапне. Това е идеята на Зевс за жестоко наказание.
Само че в ада човек свиква с всичко и, дори да не може да си пийне вода, Тантал я усеща, чувства как се плиска около краката му. Това не са му отнели. Няма как. Какво би му останало, ако не можеше да усеща водата, в която стои?
Тази сутрин водата беше особено приятна. Понякога това се случва дори в ада. Опитват се да те отвратят, но понякога не успяват. Тантал не падаше духом, опитваше се да извлече максимална полза от положението си. Като не можеше да яде, покани приятели на гощавка.
Гостите му бяха от близо и далеч. От всички части на ада.
Скоро всички се събраха и Тантал се обърна към тях:
— Приятели мои, прощавайте, че не мога да изляза от локвата сега. Обаче реших да ви гощавам, докато си стоя тук, затънал до гуша в тази прекрасна вода.
Всъщност Тантал беше в ада толкова отдавна, че се ползваше с известни привилегии. Имаше право например да се къпе в която река си поиска. Тази сутрин беше в Лета. Беше му любимата. Боговете бяха изкопали кални ями по бреговете на всички реки в ада и посадили върби, от които да виси храна; така Тантал можеше да кисне в която си иска кална яма, стига да предупреди навреме хората, които се грижеха за тези неща, да подготвят терена.
На Тантал му беше коствало доста време, докато убеди Хадес и другите богове да му дадат свободен достъп до всички реки.
— В крайна сметка — бе изтъкнал той, — аз не се опитвам да облекча присъдата си. Приемам, че трябва за вечни времена да стоя затънал до врата в блато. Обаче защо да не сменям гледките?
Отначало никой не му обръщаше внимание. След време обаче съдиите най-сетне разгледаха молбата му. Но Радамант, главен съдия на мъртвите, отказа да слуша доводите му.
— Няма такава традиция — изръмжа той.
— Така е — съгласи се Тантал, — но и няма правило, което да го забранява. Което не е забранено, е разрешено.
На Радамант, Минос и другия съдия изобщо не им се занимаваше, поне в началото. Изглеждаше им прекалена разправия, а те и без това си имаха достатъчно работа. По онова време имаше много да се прави. Хората постоянно умираха и идваха от Земята, прииждаха с дузини, стотици, хиляди, дори милиони на големия кръстопът, където седяха съдиите. Нямаше време да осъдят и една десета от всички мъртъвци. Историите им в много отношения поразително си приличаха.
Повечето души, искащи да бъдат осъдени, идваха увити със савани. На някои челюстите все още бяха овързани с гробарските превръзки. Имаше такива, които носеха пари, някои — доста големи суми, защото, макар Харон да искаше само по един обол, някои по-аристократични фамилии натъпкваха в устите на мъртъвците си по няколко обола, по шекел-два, дори по цял талант сребро. Никой не искаше да го помислят за стиснат.
На всички е известно, че Харон, лодкарят на мъртвите, взема такса за превозването на душите до Хадес — по един обол, в брой и веднага. Понеже в саваните няма джобове, мъртъвците носеха парите си в устата.