Причината Харон да взема тази такса, а и по принцип въпросът за парите в ада, е интересна странична тема. В ада парите са безполезни. Единствената им употреба е за купуване и продаване, а това се прави на земята, не в задгробния свят. В ада не се продава нищо и хората там изпадат в ужасно душевно състояние заради атрофирането на жлезата на пазаруването. Казват, че колкото и да живее в ада, смъртният не може да се освободи от спомените за универсалните магазини. Такива в ада няма никакви, както няма и неуниверсални магазини. Та така, няма какво да се купува, но принципът беше важен.
Както и да е, Харон отказваше да превозва когото и да било без пари. Безпаричните мъртъвци се събираха на брега на Стикс и почваха да се вайкат. Ужасно е да слушаш хленченето на мъртвите души. Те седяха или лежаха в тинята на брега и молеха Харон да ги превози някак безплатно, като един вид обществен транспорт. Той само ги поглеждаше строго и заявяваше:
— Няма безплатен транспорт, дори в ада!
На брега на Стикс се трупаха толкова безпарични мъртъвци, че стана скандал.
Харон държеше на принципа. Вземаше такса заради принципа, не за парите. Реално нямаше какво да прави с толкова много оболи. Беше събрал цяла камара и ги държеше в склада си в Стиксвил, в корабната работилница, където от време на време караше на поправка лодката си. Защото съществуват опасности дори при преминаването през Стикс, и ако си мислите, че да умрете, е последното неприятно нещо, което може да ви се случи, значи нямате никаква представа какви проблеми могат да ви се струпат, след като се преселите в отвъдното.
Знаменитостите сред мъртъвците нямаха проблем да преминат, независимо дали имаха пари или не. Никой няма да спре известна куртизанка като Лаида от Коринт или Сафо, за която се говори, че била по-красноречива дори от Сократ. Когато Рим се превърна във водеща сила, обичаят с оставянето на оболи в устите на мъртвите съвсем западна, не на последно място защото фалиралата и дискредитирана Гърция вече не снабдяваше света с тази валута. Старото правило за единия обол в устата си остана, но вече не се спазваше толкова, защото кой ще откаже да закара някоя римска императрица в ада само защото не стиска медна монета между белите си зъби.
На Тантал му беше необходимо известно време, докато свикне с посещенията на римски императрици, които по негово време още не са били планирани от бащите си. Идваха при него заради авторитетния му вид и много почтително го разпитваха за разни неща — защото Тантал бе един от ветераните, един от първите заселници, един от коренното население на ада. Беше от „първите прокълнати“, както се наричаха първите престъпници на света.
Откакто беше тук, Тантал бе видял много промени. Дявол го взел, казваше на новодошлите, адът не е чак толкова лошо място. Човек свиква с всичко. Дори с ада. Може би най-вече с ада. Защото, когато лошото вече ти се е случило, няма от какво повече да се боиш.
Камерата отново полита, като авангард на изненадващото познание, стрелва се по прашни коридори, осветени с отразено сияние, и примамливо спира, за да покаже някои стари приятели на Тантал. Да вземем например Сизиф — кадърът фокусира як плешив мъжага с брада, осъден да изкачва голям камък до върха на стръмен хълм, а щом стигне най-горе, да го изпуска и той пак да се изтъркулва надолу.
Самата работа не е чак толкова трудна. Проблемът е, че никой не е казал колко дълго ще я върши. Сизиф продължава да търкаля камъка нагоре дълго след като наказанието му би трябвало да е изтекло и той да бъде освободен от задълженията си.
Обаче не, те оставиха Сизиф да работи. Той доста се амортизира, но не се изтощаваше, защото човешкият дух е вечен и това е добре дошло — той има нужда от цялото възможно дълголетие. Сизиф сменяше много канари. Да пуска камъните да се търкалят надолу по хълма, беше част от работата му, затова не можем да го обвиним в умишлено разрушение. Просто никой не се беше замислил за екологичните последствия. Какво по-лесно, когато стигнеш до върха на хълма, да пуснеш камъка сам да се търкаля надолу. Канарите на Сизиф дълбаеха все по-дълбоко и по-дълбоко в склона, прорязаха набраздени улеи и накрая изравниха самия хълм. Затова хората, отговарящи за тези неща, трябваше да търсят нови подходящи канари за носене. За тази цел не ставаше кое да е парче скала — трябваше да е доста кръгло, иначе нямаше да се търкаля до основата на склона, освен в редките случаи, когато се разтрошаваше по пътя. А това също причиняваше вреди.