Камерата отново се завърта и показва, за наше забавление, механизма на изкушението. Връщаме се при Тантал по най-подходящия възможен начин. За момент ставаме сериозни. Вече знаем — няма нужда да напомняме пак — че според земните представи от клоните над главата на Тантал трябва да висят плодове, печени меса и други благини, да го мамят и да се дръпват, щом се опита да ги стигне. По тази причина, разбира се, след известно време той престана да посяга към тях. За това обаче никой не се беше сетил.
Във всеки случай, цялата тази храна трябваше да се подновява почти ежедневно, все едно я е изял. Защото не можеш да изкушаваш някого с вмирисано месо и гнило грозде. Затова може да се каже, че за да има наказание, Тантал, макар и да не вкусваше нищо от нея, пак изхабяваше адски много храна.
С времето политиките се променяха и стилът на приготвяне на храна също се менеше.
В началото се опитваха да го изкушават с обикновени неща: овесени курабийки, репички и лук, и от време на време някое печено агне. После дойде нова администрация и тази тактика бе преосмислена.
— Нашият класически ад — изтъкна един от главните администратори на една неотдавнашна оперативка — е важна междузвездна туристическа атракция. Милиони хора ни посещават еженощно в сънищата си. Милиони други идват лично по един или друг начин. Идват дори извънземни посетители. Ние сме важна експозиция, бих казал нещо като диорама на човешкия дух. Затова е важно да се обзаведем подобаващо.
Това бе прието като закон и причини голяма суматоха в службите, отговарящи за поддръжката на древните зали и монументи. Всичко трябваше да се обнови. В случая с Тантал цялата постановка трябваше да се актуализира, а това означаваше ново меню. Наложи се да бъдат обучени готвачи, които да приготвят нови, по-съвременни ястия, и, тъй като нямаше достатъчно доброволци, за извършването на тази работа бяха осъдени хора, нямащи никакви допирни точки с изисканата кухня. Обаче след време тази длъжност придоби известен престиж и най-добрите готвачи на света вече се натискаха да готвят за Тантал.
Той започна да вижда на клоните над главата си неща, които не беше и сънувал. Дори се наложи да назначат специалисти, които да му обясняват какво представляват лакомствата; иначе не би знаел какво пропуска и наказанието му би изгубило ефикасността и символичната си стойност. Казваха му например:
— Това е пушено глиганско в аспик, това са круши „Хубавата Елена“, а онова — компот от екзотични плодове.
И така нататък. После чакаха бдително да видят как ще реагира и си водеха записки, защото Тантал все пак бе стандарт, с който сравняваха всяко изкушение.
Тантал бързо придоби компетентността, необходима в неговата работа. Той знаеше, че е важен културен символ. Не е лесно да съзнаваш, че всички изкушения се измерват спрямо теб. Стана капризен и придирчив. Вследствие на серията от пиршества, които се организираха пред него дни наред, Тантал стана голям експерт по приготвянето на храна. Не му беше необходимо да я опитва, за да знае кое е хубаво и кое — лошо. Започваше шумно да протестира, когато, по известен само на него начин, забележеше, че липсва някаква подправка.
— Този калкан има прекалено много пипер. Това агнешко е прекалено меко и овкусено с неподходящ вид мед. Този сос има горчив послевкус.
Готвачите много се ядосваха на Тантал. Как, питаха те, можеше да оценява храната, без да я опита? Защото, разбира се, адските механизми се грижеха за това, никога да не можеше да вкуси нищо. Той им отговаряше, че го прави, първо, по миризмата и второ, със самото умение да разграничава, което бе развил.
— Защото, господа, реалното опитване на тези храни би притъпило сетивата ми. Аз не бих вкусил ястията ви, дори да можех! Но моята работа тук е да ги оценявам и мога да ви кажа, че тази храна не е на нужното ниво.
Така завърши отговора си Персефона на въпроса на Хадес. После се качи в теглената от бикове колесница и отпътува с Деметра към горния свят. Няма живи свидетели, които да ни кажат какво се е случило с наровото семенце в ръката й. Факт е обаче, че тя се връщаше в ада при съпруга си Хадес всяка есен, когато светът станеше мрачен и студен. Зимата, с малки снежинки, идваше и си отиваше и скоро първите предвестници на пролетта се появяваха в планинските долини.
Аз седях на трона си в ада, вечерях с Ахил и Елена и чаках връщането на Персефона. „Какво ли прави?“ — питах се. Какво е станало с наровото семенце? И точно преди да се върне, в последния възможен момент, когато изразходех цялата си надежда, уморен да мисля за жителите на ада, аз си казвах, че единственото, което искам, е моята Персефона. Сега зимата тепърва започва и аз седя на железния си трон, чувствам вкус на пепел в устата си и чувам далечните звънчета. Знам, че това предвещава едно благословено събитие, пристигането на любимата ми, макар че никога не мога да бъда сигурен.