— Добре си спомням Ахил и погребалната му клада, след като го убиха. Надявам се да го срещна в Хадес. Говори се…
Несвързаният монолог на болния бе прекъснат от рязкото отваряне на вратата. В колибата нахълтаха двамата войници. Леко се поколебаха, когато видяха лекаря с дългото му наметало. После забелязаха Агамемнон.
По-старшият от двамата, мъж с рунтава червена брада, каза:
— Убий всички. Егист не иска свидетели. Аз лично ще се погрижа за Агамемнон.
Вторият войник беше същият, който бе видял Агамемнон да се измъква през прозореца на двореца и беше избягал от него. Сега се приближи към лекаря, който вдигна бастуна си от слонова кост да се защити, като измънка:
— Недейте! Аз съм неутрален лекар от Кос. Тук съм само, за да се грижа за болните и ранените. Пуснете ме, няма да кажа на никого какво съм видял.
Войникът погледна мъжа с червената брада, който повтори:
— Без свидетели!
И се обърна към Агамемнон.
Лекарят замахна с бастуна и фрасна войника по главата. Бастунът се счупи. Войникът изръмжа, извади меча си и пристъпи към лекаря.
Агамемнон не можа да види повече, защото червенобрадият идваше към него. Извади меча си, но знаеше, че без броня няма шанс срещу опитен хоплит. Заобиколи болния, проснат на одеялото, и червенобрадият войник го последва, предпазливо, но безмилостно.
Чу се крясък. Лекарят бе ранен, но още се съпротивляваше, опитваше се да намушка войника с остатъка от бастуна. Агамемнон продължи да обикаля; уви наметалото около ръката си, въпреки че съзнаваше колко е безнадеждно, абсолютно безнадеждно…
Изведнъж, за един миг, всичко се промени.
Пилиад мобилизира последните си сили, протегна ръка и сграбчи червенобрадия за краката. Войникът се препъна и замахна яростно към умиращия. Това бе единственият шанс на Агамемнон и той го използва. С пресипнал крясък се хвърли върху войника и го изкара от равновесие. Тежестта на бронята свърши останалото. Той падна тежко върху Пилиад; мечът му мина през гърдите на болния и се заби в пода.
Агамемнон скочи върху него. Пусна меча, извади ножа от колана си и се опита да прободе войника в лицето. Острието отскочи от предпазителя на носа и върхът му се счупи. Агамемнон се прицели по-добре, пъхна ножа през една пролука на шлема, прободе окото на войника и го заби в мозъка му.
— Браво, царю — изхриптя Пилиад. — Да покажем на тези троянски свине какво умеем…
Агамемнон скочи на крака точно когато другият войник заби меча си в корема на лекаря. Шлемът му беше паднал в борбата. Агамемнон го сграбчи отзад, изви му главата и му преряза гърлото.
В дома на болния настъпи тишина.
На пода имаше четири трупа. Лекарят току-що предаде богу дух. Пилиад бе издъхнал с усмивка на уста. Агамемнон се надяваше да е от радост, а не саркастичната усмивка на починал от чума.
Войникът с прерязаното гърло лежеше в локва от собствената си кръв. От нея се издигаше пара. Червенобрадият, с прободен мозък, не кървеше много. Но и той беше не по-малко мъртъв от другите.
Агамемнон нямаше дори драскотина. Дори не му се вярваше. Той се ощипа, за да се увери.
Беше непокътнат. Сега оставаше да намери Харон.
Бръкна под туниката си и извади аметиста, който му беше дал Дионис. Огледа стаята през него.
Видя всичко в тъмно жълто. Пропорциите не бяха каквито си ги спомняше. Аметистът явно изкривяваше формата на предметите. Зави му се свят. Седна на пода. Пое си дълбоко въздух, успокои се със силата на волята си и отново се огледа.
Видя нещо като струйка дим. Дали беше от маслената лампа? Не, тя се бе счупила при борбата — цяло чудо беше, че не подпали колибата.
В същото време стените като че ли се променяха, разширяваха се, разпадаха се.
Агамемнон примигна. Стаята се променяше бързо. Той загуби ориентация. Вече не виждаше стените. Озова се навън. Свали аметиста от окото си и отново се ориентира.
Наистина беше навън. И не в Микена. Седеше на камък край нисък, блатист бряг. Долу имаше река. Водата бе черна, гладка, гъста като зехтин. Светлината беше като на свечеряване. Слънцето не се виждаше, макар че всичко бе започнало в следобедните часове. Нямаше и звезди. Въпреки това той виждаше. На известно разстояние от него от тинята стърчеше скала. Имаше четири силуета. Агамемнон се досети кои са.
Зад четиримата се виждаше нещо като кей. За едната подпора бе завързана ниска, дълга лодка, а в нея стоеше човек.