Осъзнах, че има проблем, когато ските ми затракаха по някакви гладки, закръглени предмети под снега. Бяха като наредени една до друга дървени греди, но много по-дълги.
По-късно научих, че съм минал през купчина пластмасови тръби, разтоварени само преди два-три дни и останали скрити под пръхкавия сняг. Бяха оставени в долния край на строежа и аз минах точно върху тях.
Всичко щеше да завърши добре, ако не се бях извъртял в завоя. Минал съм през тръбите под ъгъл. За момента усетих само, че карам по нещо твърдо, неравно и нестабилно, и че губя управление на ските. Тръбите бяха скрити под два-три сантиметра пресен сняг и обледенени. Не бяха стояли достатъчно дълго, за да се смръзнат със земята и се раздвижиха под мен. Паднах тежко, ските ми се вирнаха във въздуха и аз се претърколих, докато ме спря мекият сняг под тръбите.
Полежах, докато се свестя. Много е важно да не подценяваш шока при неочаквано падане. За момент имах чувството, че планината се е взривила под мен. Цялото ми тяло, от главата до петите, бе изтръпнало, но усещането не беше неприятно. Подсъзнателно обаче вече си давах сметка, че, след като изтръпването премине, ще стане много неприятно. Падането си беше сериозно.
Докато все още бях изтръпнал и не ме болеше, реших, че на всяка цена трябва да стигна до хижата. Знаех, че е само на няколкостотин метра надолу. Опитах се да се изправя на крака и установих, че десният не ме държи. Едва се понадигнах и пак паднах. Изпитвах тъпа, пулсираща болка над глезена. Екипът ми беше скъсан на няколко места, а усетих и мокрене, вероятно от кръв, на гърба си, малко над лопатката, където раницата не бе успяла да ме предпази.
Изобщо не беше студено. Не болеше много. Съзнавах обаче, че съм зле и трябва да се добера до подслон възможно най-скоро. Най-вече трябваше да си сваля ски обувките, преди краката ми да започнат да се подуват.
Отначало си помислих да взема ските и щеките и да закуцукам към хижата, чийто покрив вече се виждаше по-надолу. Оказа се невъзможно. Изобщо не можех да се изправя. Освен това ските не бяха при мен — бяха останали някъде нагоре по склона. Имах само една щека и раницата все още бе на гърба ми.
Къде с куцукане, къде с пълзене, тръгнах надолу, но снегът ставаше все по-дълбок. Отначало се чувствах добре, но скоро усетих смазваща умора. Вече се стъмваше и над Маунт Адамс се събираха гъсти облаци. И левият глезен ме заболя. Освен това забелязах, че зад мен остава кървава диря. Не можех да определя от коя част на тялото ми идва, а започваше да ме боли на десетина места; нямах време да спра да проверя. Дори не носех аптечка в раницата.
Първите предвестници на бурята дойдоха точно, когато стигнах до хижата — вече на крака, или по-скоро на един крак и подпрян на щеката. В небето се носеха тъмни облачни повлекла̀, които скандинавците наричат „буреносни невести“ — онези дълги, тънки облачета, които предшестват виелица или порой. Когато стигнах до вратата на хижата и потърсих ключа под купчината дърва вляво, вятърът вече брулеше над главата ми. Ключът бе точно, където ми беше казал Едуин, под една стара дъбова цепеница. Взех го, отключих и се намъкнах вътре.
Беше модерна хижичка от светли брезови и кедрови дъски. Имаше две спални, голяма дневна, баня и кухня отзад. Свалих ски обувките и натиснах централния шалтер до вратата. Въпреки че изщрака обещаващо, ток явно нямаше. Едуин беше казал, че ще се обади да пуснат електричеството, преди да пристигна, но очевидно беше забравил или не беше успял.
С газа извадих по-голям късмет. Хижата имаше собствен резервоар. Проверих дали предпазителят е освободен, отворих вентила и скоро радиаторите в дневната заработиха. Едва тогава се почувствах достатъчно подсигурен, за да се занимая със себе си.
Нямаше телефон. За това знаех предварително.
Опитах се да сваля екипа си. Подутият ми глезен не искаше да мине през ластичния клин и реших да не го насилвам. Можех да остана известно време с клина. Дрехите ми бяха достатъчно разкъсани, за да установя къде съм ранен.