Драскотините и ожулванията по хълбоците и краката ми бяха доста болезнени, но не твърде сериозни — не ми пречеха особено. Основният проблем бяха глезенът и една по-дълбока рана точно под дясната ми лопатка, вероятно от някой клон. Докоснах я леко и установих, че е като дупка от щека за билярд и кърви. Не изтичаше много кръв, но и не спираше.
Легнах във вечерния сумрак на килима в дневната. Останал съм така дълго време, дори съм задрямал. Когато отново се размърдах, навън почти се беше стъмнило.
В това състояние дневната ми се струваше страшно голяма. Бях съвсем изнемощял. Хрумна ми, че може би съм се наранил по-сериозно, отколкото си бях помислил в началото. Дълбоката рана на гърба ми не спираше да кърви. Най-сетне реших да взема мерки.
Направих тампон от една възглавничка и я пристегнах на гърба си с чаршаф, който намерих в раклата под панорамния прозорец. Това забави кръвотечението, но не го спря. Кръвта ми продължаваше бавно да изтича и при всяко движение възглавничката се разместваше. Запитах се колко литра кръв мога да изгубя, без да изпадна в безсъзнание. Каквото и да правех, възглавничката не можеше да се задържи на едно място. Не успях да я стегна достатъчно, затова накрая я махнах.
Хижата скоро се постопли. В кухнята намерих две свещи и ги занесох в дневната. Сложих ги в един пепелник и ги запалих. На трептящата им светлина видях бързо събиращите се вечерни сенки под напора на бурята. Прозорците затракаха, сякаш самият дявол изпращаше телеграма. Бях ранен, потиснат и възмутен от собствената си глупост, срамувах се как съм допуснал този тъп инцидент с тръбите. Чувствах се като абсолютен некадърник. Освен това раната на гърба много ме притесняваше. Кървеше съвсем бавно, но постоянно. Колко още щях да издържа?
Вятърът задуха на пориви и близките клони зашибаха по прозорците. Бях сигурен, че е въпрос на време някой клон да счупи стъкло. И аз с нищо не можех да го предотвратя. Имаше дървени капаци, но, за да ги затворя, трябваше да изляза, а в сегашното си положение не бях сигурен, че ще се справя. Затова останах да лежа по гръб до дивана. Стомахът ми стържеше, не бях ял нищо от закуската на гара Ханфийлд. Лежах и чаках да видя дали прозорецът ще издържи.
В крайна сметка, издържа. Обаче се случи нещо странно.
Чу се силен трясък и през панорамния прозорец влезе нещо. Не разби стъклото на парчета, а мина през него като куршум. Беше обаче доста по-голямо, ако съдя по назъбената дупка, която остана след него. И за разлика от куршум, не се заби просто в отсрещната стена. Нещото зажужа и затанцува из дневната като живо същество.
Аз лежах притихнал на пода, гледах го как се стрелка насам-натам и си мислех: „Това вече е прекалено!“ Така де — не стига, че бях ранен, ами сега бях въвлечен в някаква странна, вероятно свръхестествена работа. Защото какво друго би могло да бъде?
— Стига! — изръмжах раздразнено, когато забръмча около главата ми.
Обаче нещото не даде никакъв признак, че ме е чуло. Не знам какво беше, когато влетя през стъклото, обаче сега приличаше на сфера с размерите на бейзболна топка и святкаше с различни цветове. Въртеше се шеметно и се стрелкаше из стаята като голям разгневен стършел. Спусна се рязко, удари се в стената и за момент изгуби форма, след което пак стана на сфера. Не знаех дали това наистина се случва или имам халюцинации. Предпочитах да е халюцинация, защото нещото беше неестествено и ненормално, и, каквото и да представляваше, изобщо не го исках тук.
Прекалено ли ви звучи? Помислете само.
Аз съм на двайсет и седем. Младши брокер в известна бостънска компания. Справям се добре с живота, слава богу, благодарение на интелигентността, здравите нерви, преценката и самодисциплината си. Под самодисциплина имам предвид, че не си губех времето да се питам защо се занимавам с работата, която вършех. Предчувствах, че ако си задам този въпрос, той ще отвори много гадни съмнения. От морална гледна точка предполагах, че животът на борсов брокер е труден за оправдаване. Смятах обаче по-късно да размишлявам над това, примерно на петдесет, след като се пенсионирам богат и се преместя с Джейни на някое място с по-топъл климат.
Май досега не бях споменал за Джейни. Джейни Съмърс. Сгодени сме. Аз съм лудо влюбен в нея. И не само в Джейни, макар че тя е страшно готина, а и в съвместния живот, който двамата планираме.
Очакваха ни хубави дни, лъскави коли, басейн и голяма къща, пълна с прекрасни произведения на изкуството. Хонорарите на Джейни от „Воуг“ не бяха достатъчни, за да ни осигурят такова бъдеще. Обаче наследството, което щеше да получи, след като навърши двайсет и пет, беше. Заедно можехме да имаме всичко, което поискаме. Може би звучи глупаво, но как можех да не изчислявам съвместните ни доходи в стремежа си да осигуря по-добър живот за Джейни и за себе си?