— Но коя сметка? Къде е номерът й? Досега трябваше да ми го е дал.
— Не може. Свенград знае, че Пахван ще го научи по някакъв начин и че после няма да може да се отърве от нас. Прекалено умен е, за да допусне такава грешка. Така че въпросът е как и кога ще ти даде номера на сметката.
— И защо все още не се обажда.
Лу усети внезапен пристъп на горещина, сякаш бе хванал с ръка случайно оголена жица. В съзнанието му нахлуха спомени за предишни разговори, като подпочвена вода, излязла на повърхността по време на наводнение. Той отговори:
— Защото знае, че ти не си в банката… и не се намираш близо до сървъра. — Изведнъж проумя всичко.
— Той ме наблюдава? Наредил е да ме наблюдават? — Лиз се огледа, сякаш очакваше да види веднага как някой я следи отнякъде.
Парчетата на пъзела си дойдоха на мястото и Болд разбра истината. Той изпита огромно чувство на облекчение, замисли се върху случайността и се запита дали някой от двамата с Лиз щеше да направи това откритие, ако не й бе признал за връзката си с Дафни.
Лейтенантът заяви:
— Слушай внимателно какво ще ти кажа.
22.
В пет часа следобед клетъчният телефон на Болд иззвъня. Двамата с Лиз седяха във всекидневната при спуснати щори, тя на дивана, а той на един стол. Тя се преструваше, че разглежда каталог, а той следеше полицейския радиоканал, който използваха при наблюдението, с помощта на миниатюрния приемник в ухото си. През последните трийсет минути не бяха разменили нито дума.
Една трийсетгодишна жена полицай, чието име Лу не помнеше, седеше на масата в кухнята, откъдето можеше да чува какво си говорят. Лиз продължи да разглежда стоките в каталога, когато лейтенантът прие обаждането, без да се поддава на паниката. Болд приключи разговора и й каза:
— Отпред има едно такси. Шофьорът идва към вратата ни и носи някаква кутия.
Тя провери собствения си телефон и изгледа Лу, преди той да насочи вниманието си към кухнята, където полицаят вече получаваше нареждания по служебното си уоки-токи.
Лейтенантът махна на Лиз да влезе в спалнята, а на другата жена — да се скрие някъде, сложи пистолета зад гърба си и тръгна към вратата. Правеше всичко преднамерено и за пред колегите си. Лиз знаеше, че съпругът й е повикал таксито. Лу изчака да чуе входния звънец, помота се малко и отвори вратата. Таксиметровият шофьор отвън говореше наполовина като индиец, наполовина като арабин.
— Честит рожден ден на госпожата — каза той. Кутията беше увита в хартия на цветчета, която беше скъсана и разлепена от едната страна. Шофьорът обясни: — Не доставям нищо, без да видя какво има вътре. Всичко е наред. Само дрехи. — Той добави: — Има бележка. — И посочи един ненадписан бял плик, завързан с панделка за капака на кутията.
Болд отстъпи назад, като остави вратата открехната и предложи на шофьора да отвори кутията.
— Изсипи съдържанието.
— Слушайте, господине…
Лу му показа значката си и повтори заповедта.
Шофьорът скъса хартията и обърна нервно кутията. От нея се изсипа купчина черно-бели дрехи. Болд накара мъжа да ги изтръска. След това прибра пистолета в кобура си, даде му бакшиш от десет долара и се опита да го отпрати, но шофьорът му заяви, че са го инструктирали да изчака госпожата.
— Къде ще я водите? — попита лейтенантът.
Мъжът сви рамене.
— Не ми казаха. Вижте какво, ако искате да си вървя…
— Не. — Лу направи озадачена физиономия заради полицая, за когото знаеше, че го наблюдава, изпрати шофьора да чака в таксито и затвори вратата. После взе да прибира странните дрехи в кутията. Беше облекло на монахиня.
Той заключи вратата, обади се в микробуса, който служеше за команден център, и предложи да проверят отново номера на таксито, за да се уверят, че е истинско. Описа набързо на Риз ситуацията и му обеща, че „ще има продължение“.
Занесе кутията и плика във всекидневната, извика Лиз и жената полицай и остави всичко върху масичката за кафе. След това подаде на съпругата си „бележката“, която собственоръчно беше отпечатал.
Пликът не беше запечатан. Тя извади от вътре лист хартия, който се оказа билет за кино.
„Кино «Пето авеню»
Звукът на музиката
7 часа“
— Това са те — заяви Лиз, отново заради жената полицай.
— Да. Още не е късно да се откажем — предложи той, когато тя взе дрехите.
— Нищо няма да ми направят, ако напусна къщата. Те се нуждаят от присъствието ми в банката. Искат да им съдействам.