— Излез оттук и намери Джон. Върху това трябва да се съсредоточиш сега. Отвън е същинска лудница. Намери Джон и прави каквото ти каже. Той е в задната част на киносалона. — Тя повтори: — Задната част на киносалона.
Лиз се почувства неадекватна, засрамена от поведението си през изминалите няколко минути, отговорна за хората, които се излагаха на опасност — и всичко заради нейното минало. Но въпреки това не можа да намери сили да благодари на жената. Помогна на Дафни да закопчае дрехата на монахинята — отново проблясъци на плът и на бельо.
Двете размениха съдържанието на чантите си, като Лиз се увери, че е запазила двете карти за идентифициране на самоличността за банката — едната й бе дадена от Лу, портмонето, червилото и мобилния телефон.
— Всичко наред ли е? — попита Матюс.
Тя изглеждаше добре, дори и когато се виждаше само овалът на лицето й. Ревността отново жегна Лиз.
Тя кимна.
Дафни додаде:
— Ако това има някакво значение: двамата с Джон сме щастливи заедно.
— Няма кой знае какво значение — отговори Лиз бързо и неумолимо. — Но работя по въпроса.
— Добре. — Матюс посочи вратата на тоалетната и двете жени се измъкнаха навън сред глъчката в преддверието и дузината съперничещи си аромати. Няколко жени си тананикаха фалшиво: „Хълмовете гъмжат…“.
Дафни се присъедини към тях с пълно гърло, сякаш разполагаше с всичкото време на света пред себе си. Отзад полата на калугерската роба бе леко разтворена и в цепката се виждаше задникът й. Тя обаче не пропусна нито такт. Ясен и отлично овладян глас на всичко отгоре. Лиз си помисли, че ще се поболее.
Тя излезе навън, където цял куп полицаи се бяха спотаили, дебнейки нейната поява, и тази мисъл я ужаси. Искаше й се да си бъде вкъщи. С него. Искаше й се да има втори шанс в това, каквото и да бе то, което наричаха техни взаимоотношения. Дали ставаше дума за брак? За другарство? За партньорство? Пропъди мисълта, че една организирана банда престъпници, склонни и напълно способни на ужасно насилие, се нуждаеше първо от нейните услуги и след това да забрави всичко. Тя обаче си спомни убеждението на Болд, че Дани Форман се бе обърнал срещу всички и представляваше неконтролирана, непроверена част от уравнението, явно воден от желанието да вземе нещата в свои ръце. Краката й продължаваха да вървят напред, докато се упражняваше да държи главата си наведена към пода, показвайки колкото се може по-малко от лицето си, както и да усвои своята новопридобита червенокоса самоличност. Ала Лиз знаеше, че и най-обученият човек с мъка би задържал погледа си на нея предвид едрогърдестата монахиня в хлабаво закопчана роба, която се отдели от нея и се насочи към една от пътеките, където седна на един ред по средата на киносалона. Дафни Матюс и нейният показващ се от време на време задник приковаха погледите на всички във фоайето. Без съмнение това бе част от плана на Лу.
Лиз си проправи път през тълпата, едва понасяйки близкия контакт с хората. Клаустрофобията я измъчваше. Мразеше тълпите.
Докато оглеждаше местата, за да открие Джон, тя започна да си повтаря наум като заклинание: „Само още няколко минути… още няколко минути“.
Ето го, размахваше към нея кутия с шоколадови дражета, облегнал ръка на седалката, която тя скоро трябваше да заеме; от дясната му страна великолепна млада жена с дълбоко деколте открито флиртуваше с него: Джон Ла Моя — на седмото небе. Лиз усети как в нея се надигна страх, сякаш хиляди очи я следваха, докато вървеше по пътеката. Почувства тези очи да я пробождат, да я изучават, да се опитват да разпознаят лицето й под перуката и съжали, че не бе използвала тоалетната, когато бе имала възможност.
Лиз не изпя нито нота. През този час и половина Ла Моя изглеждаше, че се забавлява, следейки радиокомуникацията на наблюдаващите агенти чрез миниатюрната слушалка, пъхната в лявото му ухо. Той припяваше на песните от филма, сякаш бе репетирал партиите, но тя виждаше, че наблюдаваше зорко киносалона, като агент от тайните служби. Нищо не му убягваше. Джон й се усмихна няколко пъти и тя оцени това, но разбра, че той бе не по-малко нервен от нея. Само Лу знаеше изцяло какво става и тя откри, че единствената й опора бе вярата й в него.
Минути след като бе обявен антрактът, точно когато публиката избухна в аплаузи и хората наскачаха от местата си, предизвиквайки хаос в залата, телефонът й завибрира и погъделичка дясната й длан. Тя докосна Ла Моя по рамото, за да привлече вниманието му.
Той кимна и Лиз отговори на обаждането, като запуши с пръст лявото си ухо.