Нисък, механичен, безизразен глас каза: „Време е“. Връзката прекъсна.
Тя усети, че кръвта се оттича от лицето й и топлина заля цялото й тяло. Внезапно се озова в друг свят, където всички движения бяха забавени, а звуците — провлачени и деформирани. Ла Моя я попита: „Какво става?“, но мозъкът й едва регистрира въпроса му.
— Време е — успя да отвърне.
— А телефонното обаждане? — попита отново Джон, който не я разбра.
— Време е — повтори Лиз, обяснявайки, че това е гласяло съобщението. Залата се завъртя пред очите й. Тя се вкопчи в страничните облегалки, за да овладее световъртежа. Искаше филмът да започне. Не искаше да ходи никъде, нито да прави нещо. Колкото и детинско да бе, не искаше нищо друго, освен да остане там, където беше в момента.
Ла Моя се наведе към нея и й прошепна:
— Ще кажа това на сержа, но не и преди да сме излезли оттук. Това е нашият шанс — тази бъркотия. Трябва да ставаме и да тръгваме.
— Не мисля, че ще мога.
— Ще те нося, ако се наложи, но трябва да се махаме оттук.
Това я накара да се раздвижи. Лиз се изправи и го последва навън сред навалицата. Джон се насочи към един страничен изход, където доста от наизлезлите хора вече палеха цигари. Двамата с Ла Моя минаха през празен ред седалки, за да стигнат до тази отворена врата, и докато го правеха, Лиз отново почувства погледите върху себе си, а семената на съмнението и страхът пак се опитаха да покълнат. От другата страна на улицата се издигаше застрашително банка „Уест Корпорейшън“.
— Не знам дали ще мога да го направя — каза тя на Джон.
— Не мисля, че имаш избор — отвърна той. — Дръж се за мен. Почти успяхме.
Но дълбоко в сърцето си Лиз знаеше, че това бе просто още една лъжа.
Всъщност едва започваха.
23.
Болд работеше по случая като жонгльор с огън, който бе изхвърлил твърде много факли във въздуха. Беше се оттеглил от пряко участие в наблюдението на Лиз, изненадвайки мнозина, като отклони поканата да се качи в буса за чистене с пара, използван за прикритие от отдела за специални операции. Вместо това предпочете да обикаля с колата си и да слуша съобщенията по радиостанцията. Риз учтиво, но без заобикалки го предупреди, че не се нуждае от „някакви клинчещи детективи“, докато той се мъчи да запази Лиз жива и здрава, и Болд го излъга — увери го, че ще стои настрана.
Той зае позиция, като паркира от другата страна на улицата срещу северния вход на банката — място, откъдето имаше видимост към единия от двата входа за частния подземен паркинг на административната сграда. Най-голямата му грижа си оставаха Свенград и хора като Алексеевич. В бъркотията той замеси и Форман, за когото знаеше, че работи без партньор, но чиито мотиви си оставаха неясни, и поради това не можеше да прецени колко е опасен за Лиз. Болд вярваше, че някъде там, навън, Олсън и хората от отдела за организирана престъпност продължаваха своето наблюдение сега, когато положението на Алексеевич си оставаше тясно свързано с този случай и решението, което трябваше да вземе Лу.
Задачата му бе да подмами агентите от „Специални операции“ да паднат в капана — да наблюдават Дафни Матюс или някоя друга от десетките монахини, които присъстваха на прожекцията — докато Ла Моя измъкне Лиз от киното и я вкара в играта. Свенград му бе дал ясно да разбере, че не може да се правят никакви замествания и засега на Болд не му се искаше да го предизвиква.
Втората част от задачата му бе да позволи на Лиз да извърши трансфера на парите, без Дани Форман да обърка нещата или да действа в своя полза. В основата си планът на Лу стигаше по-далеч от това, но главната му цел си оставаше успешното измъкване на жена му от киното. Тя трябваше да се изплъзне от зорките очи на агентите от отряд „Б“ към отдел „Специални операции“ — група от трима техници, които сега седяха в един телевизионен бус на „Сиатъл Поуст Интелиджънсър“, удобно паркиран над отворен под колата люк, през който незабележими за околните телевизионни кабели, излизащи от пода на буса, бяха свързани с банката. От този бус тримата можеха да контролират всички охранителни камери в сградата, директно да общуват с банковата охрана и дори да подслушват чрез микрофона, с който щяха да бъдат приветствани гостите на тазвечерното парти.
Лу знаеше, че единственото му предимство бе неизвестният на никого, освен на него самия и на неколцина доверени хора, факт, че той работеше директно със своя неприятел — Дейвид Хейс. Хейс бе непредвиденият фактор, от който смяташе да се възползва изцяло. Колкото и да не му се искаше да го признае, Хейс можеше да ги надхитри с лекота.