Изненада се колко добре бе преустроен информационният център за случая. Персоналът й бе свършил страхотна работа. Няколко табла с постери, съобщаващи за обединението, бяха стратегически поставени, така че да прикрият грозните компютри. Мястото бе оживено от балони, групирани по тройки. Разливаше се шампанско, разнасяно от сновящите напред-назад сервитьорки и сервитьори. Изглежда повечето от петдесетината поканени бяха дошли. Въздухът бе изпълнен с аромата на миниатюрни сандвичи с раци и ордьоври със сирене, от който стомахът на Лиз я присви от глад. Тя познаваше по лице всички присъстващи и поздравяваше накратко различните групи, край които минаваше, пробивайки си път към масата за регистриране, около която стояха няколко души от персонала й.
Цареше празнично настроение: от уредбите се лееше джаз, а възбудените от шампанското гласове често преминаваха в силен смях. Много пари бяха спечелени от това обединение, като немалка част бяха отишли в джобовете на адвокатите — клика от костюмари, които се навъртаха край мокрия бар като стадо баракуди.
— Шарлот. — Лиз се усмихна на привлекателната млада жена зад масата за регистриране на гостите.
— Заповядай! — Шарлот се наведе и бръкна под масата. Тя подаде на Лиз картичка с името й, украсена с тясна синя лентичка — отличителен знак, за който Лиз не даваше пукната пара, но Филип бе настоял за него. Лентичката показваше, че тя е „съ домакиня“ и я накара да се почувства евтина, сякаш даваше раболепно шефско парти, а не прием в чест на мултимилиардно обединение. — Това дойде за теб.
Шарлот й подаде обикновен кафяв плик. На него нямаше нищо друго, освен бяло етикетче с името й. Размерът му бе колкото да побере компютърен диск.
— Откъде го получи?
— Бил е оставен на рецепцията във фоайето. Дили го изпрати горе.
— Кога стана това?
Шарлот долови безпокойството в гласа на Лиз и на свой ред се разтревожи:
— Точно преди да започне партито. Няколко минути преди осем. Защо?
Лиз даде заден ход, съжалявайки, че бе намекнала за съществуването на някакъв проблем:
— О, няма нищо. — Насили се да се усмихне. — Точно навреме е пристигнал. Благодаря.
Погледна надясно към дъното на залата, отделено от останалата част на помещението с преграда от лъскави стоманени колони и дебело нечупливо стъкло, и очите й се насочиха право към единия от двата AS/400 — солиден черен шкаф с размерите на перална машина. Зад сървъра имаше малко бюро, което не се виждаше. На него стоеше широкоекранен плосък монитор и клавиатура. Разположението на този компютър нарочно скриваше оператора, за да се избегне каквото и да е подслушване или шпиониране отвън. Двойникът на машината се намираше вдясно, в отделен малък офис. В тази още по-изолирана стая програмистите и хората от поддръжката извършваха по-голямата част от по-тежките плащания. Точно тя бе целта на Лиз.
За да стигне до там, трябваше да мине през скенер на дланите, както и през устройство за идентификация. Щеше да бъде под светлината на лампите, видима за всички. Щеше да бие на очи предвид факта, че в далечния край на обширното помещение нямаше никакво движение. Влизането й в офиса щеше да включи алармата, а оттам и да привлече вниманието на охраната.
Тортата беше идея на Лу, неговото решение на част от тази дилема. Едва сега тя реши да се придържа към нея, като попита Шарлот дали тортата е готова.
— Тук е — отговори жената, — но я пазим за момента, когато бъде извършено прехвърлянето, нали така?
Такава бе първоначалната инструкция на Лиз, но сега трябваше да я промени заради малкото оставащо време. Чувстваше, че хората от „Специални операции“ са по петите й.
— Прехвърлянето всъщност е само една церемония. Да, Филип… господин Креншоу ще превключи програмата. Но окончателната размяна на база данните ще се извърши едва след полунощ. Тогава нашите сървъри ще бъдат изключени от мрежата завинаги.
— Правилно… — Шарлот се зачуди защо Лиз й обясняваше нещо, което знаеше отдавна.
— Така че какво значение има кога ще сервираме тортата? Работата е там, че след като се извърши прехвърлянето, партито ще стигне кулминационната си точка и може би хората няма да останат за тортата.