Двете жени едновременно протегнаха ръце една към друга и ги стиснаха. На Лиз жестът се стори малко неумел, нещо средно между ръкостискане и прегръдка, но бе благодарна за приятелския допир.
— Най-много пет минути — напомни тя.
— Разбрано. — Гейнис се заизкачва с лекота по стълбите.
Лиз се обърна и забърза надолу към двайсет и четвъртия етаж, вярвайки, че все още има шанс да извърши трансфера навреме. За разлика от горния компютърен отдел, на този етаж нямаше охрана. Тя влезе в тъмното преддверие, запали лампите и затича сред лабиринта от коридори. Ударите на сърцето й отброяваха изтичащите секунди — до запалването свещите на тортата и угасването на осветлението оставаха само няколко минути.
Когато видя да се запалват първите лампи на двайсет и четвъртия етаж, Болд си помисли, че трябва да са чистачките. Но след това се запали следващият отсек, после третият, а краткото време между включването им показваше, че някой тичаше; от това предположение лицето му почервеня. Изглеждаше сякаш охраната преследваше някого. Помисли си за Гейнис и Лиз.
В същия момент от полицейското радио се чу размяна на реплики между командния камион и агентите от „Специални операции“, които не бяха успели да определят местонахождението на Лиз в киното; те бяха разочаровани и възпрепятствани от тъмнината и склонността на публиката да скача на крака и спонтанно да пее. Ако се съдеше по нарастващата възбуда в гласа на Риз, той бе осъзнал, че е загубил подопечната си и се страхуваше, че наблюдението му е пропаднало, което пък от своя страна хвърляше сянка върху него и върху способността му да ръководи.
Пахван бе умен и способен полицай. Скоро той щеше да провери заедно с хората си, които вече бяха в банката, служителите, наблюдаващи мониторите на охранителните камери. Колко ли време щеше да отнеме, докато засекат Лиз, и какви ли щяха да бъдат последиците?
Ивицата светлина сега се простираше по цялата дължина на двайсет и четвъртия етаж. Болд изви глава и допря лице до предното стъкло, за да има видимост.
Тъй като не можеше да издържа така нито минута повече и като осъзнаваше необходимостта някой да разсее хората на Риз, за да не могат да видят Лиз на охранителната камера, той излезе от колата си и тръгна под ситния дъждец към „Уест Корпорейшън“, давайки си сметка, че по този начин ще стане прицел за своите хора, които наблюдаваха от позициите си.
Лиз стигна до площадката с асансьорите на двайсет и четвъртия етаж и повика един, а чакането й се стори мъчително дълго. Знаеше, че Форман вече усилено я търси, вероятно облечен като сервитьор, движейки се между гостите с табла в ръка.
Използването на асансьора криеше риска да бъде идентифицирана от охранителя, който го обслужваше. Надеждата, че кабината може да пристигне, пълна с пушачи или закъснели гости, с които да се смеси, изглеждаше твърде оптимистична. Вратите се отвориха и тя се качи в почти празна кабина — бяха само тя и охранителят. Той се взря в нея, добре инструктиран.
— Да, аз съм — каза Лиз, след като вратите се затвориха. Изкачването до горния етаж щеше да бъде бързо.
— Така си помислих.
— Може би не са ви информирали за тази част — опита тя.
Той не отговори.
— Не я проваляйте, като кажете нещо — изрече Лиз точно преди вратите да се отворят. Тя излезе и погледна отново към него, за да му покаже колко е самоуверена.
Когато вратите на асансьора се затвориха зад гърба й, Лиз нямаше представа дали хитростта й бе успяла, но не си позволи лукса да се тревожи за това. Докато охранителят докладваше за нея и съобщението му стигнеше по веригата, тя трябваше да е седнала пред компютъра и да извършва трансфера.
Мина през главния вход край масата, до която седеше Шарлот, като се оглеждаше за висок негър сервитьор, за да може да го избегне.
— Елизабет Болд? — изрече натъртено нечий глас вляво от нея.
Тя се обърна и видя едър мъж с брада и тъмни проницателни очи. Погледът й се насочи надолу към картичката с името, закачена на ревера му. Името му бе изписано с обикновен почерк, а не с калиграфския, поръчан и платен от нейния отдел.
— Ясмани Свенград — представи се мъжът, като протегна ръка.
Тя замръзна на мястото си. Не отвърна на жеста му и миг по-късно той свали ръката си.
— „ГЕ Импорт“. Ние сме частен банков клиент — каза Свенград, цитирайки програмата на „Уест Корпорейшън“ за елитните клиенти за членство, в която се изискваше седемцифрен капитал. Хората на Филип, не нейните, се бяха занимавали с поканите на частните банкови клиенти. — Осем унции.