3.
— Впечатляващо — извика Дани Форман, докато хартиената мишена се приближаваше към Лиз. Тя беше закачена с помощта на кламер за подвижен ремък, който позволяваше на стрелеца да замени мишената с нова и да я отдалечи по електронен път на желаното от него разстояние.
Лиз стреляше от девет метра. Беше с предпазни очила, слушалки и син бизнес костюм на тънки черни райета. В закритото стрелбище беше твърде шумно, за да се опитат да проведат разговор, но Лиз измъкна едното си ухо от слушалките и изкрещя, за да надвика гърмежите от изстрелите:
— Друг път впечатляващо! Имах девет в магазина, а улучих мишената само с три от тях. — Тя посочи дупките в черно-бялата мишена с формата на бутилка. — Искаш ли да се пробваш?
— Не, благодаря.
— Сигурен ли си?
Той поклати глава, взе чифт защитни очила и слушалки от една закачалка на стената и пое оръжието — малък, но ефективен деветмилиметров пистолет.
— На мен не ми се струва толкова вълнуващо, Лиз.
— Лу ми го даде преди две-три години. Аз, естествено, протестирах. Но изкарах курс, за да се науча да го използвам.
Все още не си бяха казали здравей, а Лиз се чувстваше неловко заради негодуванието на Дани, за което й бе споменал Лу.
— И сега какво, възобновен интерес? — Дани Форман отдалечи мишената на девет метра от себе си, вдигна оръжието, прицели се и произведе един-единствен изстрел. Той улучи мишената в долния й край. Форман свали пистолета, разгледа го, вдигна го за втори път и накара Лиз да се дръпне уплашено назад, като изпразни магазина му с осем невероятно бързи последователни изстрела. В непосредствена близост до центъра на мишената се появи симетричен кръг от дупки. — Чудесно — заяви той и остави оръжието.
Стрелбата му, изглежда, беше породена от силна емоция. Във въздуха, пропит с острата миризма на кордит, увисна напрежение.
— Ужасно съжалявам — изрече Лиз.
Форман дръпна слушалките от главата си.
— Какво?
— Няма значение.
Те се оттеглиха в зоната за чакащи и се настаниха на два стола от фибростъкло, разположени пред два автомата за храна и напитки, и кошче за боклук, което миришеше на изгоряла утайка от кафе. На табелата на стената пишеше „Пушенето забранено“, но на всяка от трите кръгли маси имаше препълнени пепелници. Виниловият под лъщеше от дезинфектант с мирис на лимон. Форман предложи да почисти пистолета й вместо нея и Лиз прие, като му подаде сивата пластмасова кутийка с тампони и масло, която Лу й бе подарил заедно с оръжието. Големите пръсти на Форман се сключиха около парчето метал като ноктите на хищна птица.
Гласът на мъжа звучеше топъл и плътен също като в спомените й — истинска наслада за ухото. Лиз подхвана:
— Не се виждаме много често, нали? Искам да знаеш, че и двамата приехме ужасно тежко смъртта на Дарлин. Тя ни липсва — и двамата ни липсвате, Дани, и то много.
— Можех да ви се обадя. Трябваше — заяви той. — Но реших, че е по-добре да започна на чисто — нов живот, нали разбираш? Преместих се в БКР. Купих си парче земя отвъд Медисън парк. Само че това не промени особено нещата. Тя ми липсва ужасно, Лиз.
Лиз изобщо не се чувстваше подготвена за подобен разговор. Дори когато се намираше сред приятелките си, тя предпочиташе да слуша, вместо да говори, а когато говореше, изказваше истинското си мнение, което често пъти беше последното нещо, което другите желаеха да чуят.
— Скръбта няма определено времетраене. Тя е процес. Но като твои приятели, двамата с Лу бихме искали да те виждаме по-често.
— Дарлин и аз винаги сме се радвали на вашата компания.
— И… виж ни сега.
Форман се намръщи.
— Да, но сме тук по работа. И двамата знаем, че именно затова ми се обади. Нека да сме наясно: това прави нещата още по-трудни за мен.
Всъщност Лиз му се обади, за да изпробва дебелината на леда, както когато човек хвърля камъчета и ги гледа как се плъзгат по заледената повърхност. Обади му се, за да стъпи върху този лед и да се ослуша за пукане под допълнителната й тежест. Ако сбъркаше в преценката си или направеше погрешна стъпка, знаеше каква опасност я дебне. Срещата й с Дани щеше да я ориентира колко да сподели с Лу. Смяташе, че е несправедливо да му причинява отново онази болка, освен ако нямаше друг избор. Като избягваше погледа на Форман, Лиз се съсредоточи върху дългите му пръсти и педантичния начин, по който боравеше с оръжието.
— Той иска да му дам пари — обясни тя.
— Говорим за Хейс. Искам да съм сигурен, че съм разбрал правилно.