— Той ще използва касетата — заяви Лу. — Седях там, гледах го в очите и разбрах, че ще ме съсипе при първа възможност. Иска му се да вярва, че Хейс му е погодил този номер, но не е сто процента сигурен. Ще ни унищожи, ако разбере, че имам нещо общо с изчезването на парите.
— Беше страхотен удар, серж, да го манипулираш, така че сам да въведе номера на банковата си сметка.
— Това е единственото нещо, което ни спасява. Така е убеден, че Лиз не го е прецакала, защото лично е набрал номера.
— А кой друг, освен Хейс, би могъл да прихване електронния превод? — възкликна Ла Моя и в гласа му прозвуча възхищение към лейтенанта му.
— Точно така.
— Открих външен извод — подхвърли сержантът. — Има два на западната стена на сградата. Направи ми услуга, отиди си вкъщи и прекарай нощта със семейството си. Не прави нищо по този въпрос до сутринта.
— Не можеш да поемеш сам такъв риск, Джон.
— Съобщението прието. Просто си иди вкъщи и се наспи, разбрано? — После добави: — Слушай, ако направя това, генерал Есетра ще е убеден, че е бил Хейс. Знаеш, че ще е така.
— Съдът ще заседава в четвъртък. Алексеевич ще свидетелства. След седмица или две Свенград ще бъде затворен.
— Ами вземи си отпуск.
— Не искам да го правиш сам.
— Чух го още първия път. Следователно?
— Следователно — отвърна Болд след минута размишление — идвам с теб.
— Какво става? — попита Лиз откъм топлата страна на леглото.
Болд, който както винаги се обличаше на тъмно, отговори:
— Ще се върна след час.
— Ще ми кажеш ли? — попита колебливо тя.
— Не. По-добре да не ти казвам. По-добре е да можеш да отговаряш честно.
— На чии въпроси?
— На хората от „Вътрешно разследване“. — Това я накара да замълчи за момент.
— Съжалявам — отрони тихо Лиз, давайки си сметка за собствената си роля в планираното от мъжа й.
— Аз също — каза Лу. — Но може би това ще е краят на всичко.
— Само ако можеше. Опасно ли е?
— Не мисля. Не особено.
— Не си заслужава, ако е опасно.
Той застана до нейната страна на леглото. Различаваше само лицето й на дрезгавата светлина, която се процеждаше през транспарантите на прозореца.
— Ти не си се събуждала — изрече натъртено Лу. — Изобщо не си забелязала, че ме е нямало в леглото.
— Ако се опитваш да ме уплашиш, успя.
Болд излезе от стаята, като се отби в кухнята да си направи чаша кафе за из път.
Джетата на Ла Моя бе паркирана зад магазин за предмети на изкуството, както бе планирано.
— Здрасти — поздрави детективът, когато Болд се мушна на седалката до него.
Ла Моя изглеждаше бодър, сякаш бе дванайсет на обяд.
Пътуваха мълчаливо, докато стигнаха на сто метра от склада на Свенград. Ла Моя спря колата и извади нерегистриран пистолет от жабката. Нямаше разрешително за него, така че, ако се разследваше стрелбата, нямаше да могат да я свържат със сержанта.
— Работата започва да ми харесва — каза Болд.
— Преодолей го.
— Нервен си.
— Нямам представа какво ще направи онова нещо в багажника. Обаче знам със сигурност, че няма да паркирам близо до склада, защото сега всички коли имат компютърни чипове, а уредът им разказва играта. Ето каква е сделката: ти ще си шофьорът. Ще ме оставиш, ще изчакаш точно две минути и после ще се върнеш да ме прибереш. Не мога да нося радиостанция или телефон със себе си, защото онази машинария ще развали и тях, така че всичко е въпрос на разчитане на времето. Ако чуеш стрелба, ще ти бъда благодарен за някакво подкрепление.
— Ти размени ролите — заяви Лу. — Ако някой ще рискува, това трябва да съм аз.
— Но само аз съм инструктиран как се действа с устройството — отсече Ла Моя. — Освен това ти си технически неграмотен да боравиш дори и с тостер.
— Две минути — повтори Болд и заобиколи колата, за да седне на шофьорското място. Сержантът отвори багажника, така че да е готов, и Лу потегли към склада.
Той придвижи тихо колата на позиция, а Ла Моя го упътваше със знаци. После сержантът изскочи от джетата, повдигна капака на багажника, остави го незатворен и потупа колата, за да даде сигнал на Болд да потегли.
Докато се отдалечаваше, Лу видя Ла Моя да се бори с нещо като тежка метална кутия. Приличаше на прозоречен климатик. Три пресечки по-нататък обърна джетата в посока на склада, който не се виждаше оттам. Непрекъснато наблюдаваше ръчния си часовник, без да изпуска от поглед и тъмната улица пред себе си.