— Време е.
— Всички все това повтарят.
— Във всеки един момент някой от нас ще бъде на три-четири крачки от теб.
— Аз се тревожа за нея… това момиче Малоун. Ами ако я нарани? Как ще живея после с това бреме?
— Каквото и да се случи, няма да излизаш от банката. Гейнис обясни ли ти това?
— Време е — изрече Лиз, нетърпелива всичко да свърши по-скоро. После добави: — Обясни ми го, Лу. Два пъти. Разбрах го.
— Пази се.
Той затвори, преди Лиз да успее да му каже, че го обича. „Може би е усетил, че се каня да го сторя, помисли си тя. Може би е нямал сили да го чуе точно в този момент.“
Във фоайето на сградата беше разположен най-важният филиал на „Уест Корпорейшън“. Той изглеждаше като мъжки клуб от централната част на града — пищно украсени с ламперия от тъмно дърво гишета, старовремски бюра със зелени лампи по тях, полилеи от месинг и опушено стъкло и разкошен зелен килим, поръбен със златни сърмени ресни. Тук телефоните не звъняха, а жужаха и човешките гласове се чуваха едва на няколко крачки.
Облечена в дългия до земята черен дъждобран и стиснала в ръка алуминиевото куфарче, което си купи преди броени минути от малкия търговски център на „Уест Корпорейшън“, съпругата на Болд влезе във филиала също толкова нервна, колкото в деня на сватбата си, защото си даваше ясна сметка за сложната инсценировка и за ролята си в нея. Някой друг едва ли би забелязал нещо необичайно във фоайето на банката, но толкова много познати лица на едно място навеждаше Лиз на мисълта, че прилича на сцена от коледна пиеса. От пръв поглед тя разпозна не по-малко от петима служители на отдел „Престъпления срещу личността“: двама седяха зад бюрата си и се правеха на банкови чиновници; един се беше покатерил на стълба и закачваше на стената яркооранжев плакат, рекламиращ не особено популярни заеми за закупуването на автомобили; други двама се бяха настанили зад две от гишетата и се преструваха, че са заети с писането на документация. Щом видя лицата им, тя се успокои.
Приближи се до гишетата, пред които бе опънат подвижен кордон, зад който обикновено изчакваха клиентите, и се задържа малко по-дълго от необходимото пред него.
— Следващият? — обърна се от трето гише към нея млад азиатец на двайсет и няколко години.
Лиз почувства как изпада в паника.
— Мога да ви помогна — окуражи я младият мъж.
Бяха й необходими малко по-малко от пет минути, за да изтегли максималната сума пари в брой от банковата си сметка. Тя се опита да не обръща внимание на дузината очи, чиито погледи усещаше да я пронизват като свредели. Зад нея един мъж от поддържащия персонал дръпна настрани двата оранжеви конуса, които стояха пред въртящата се врата, и свали табелата „Затворено поради ремонт“. Лиз разпозна детектив Франк Макнамара.
Учестеният й пулс, пресъхналата уста и смъдящите очи усилиха още повече паниката, с която се опитваше да се пребори, заедно с ритмичното бучене на кръвта в ушите й и дрезгавия звук от дишането й. Тя навлезе във въртящата се врата, като вдигна куфарчето и бутна стъклената преграда пред себе си с две ръце. Тъмното стъкло, което от другата страна беше огледално, се завъртя бавно. Това беше дело на Макнамара. Покритото с огледално фолио стъкло щеше да я скрие от нежелани погледи.
Припомни си инструкциите на Лу съвсем ясно: „Притисни куфарчето към гърдите си, обърни се към центъра на въртящата се врата, свий се и прави малки крачки, за да не спреш движението на вратата“.
Никой не я беше предупредил колко тясно щеше да й се стори пространството вътре, как щеше да се свие около нея, оставяйки я без въздух. Лиз направи две къси крачки, сви се и си помисли, че ще припадне.
Като лейтенант от отдел „Престъпления срещу личността“, участието на Болд в това или в което и да е наблюдение на отдел „Специални операции“, дори наблюдение, в което е замесена жена му, беше строго ограничено до ролята на консултант.
Все пак, в случай че възникнеха непредвидени обстоятелства, Лу се беше облякъл като агент под прикритие: сини дънки, черна блуза с надпис на парижки джаз клуб и нахлупен ниско на челото му английски каскет. Дегизировката му се допълваше от чифт модерни очила с черни рамки. Така облечен, приличаше на интелигентен хипар — четиридесетгодишен самотник, който обикаля пейките в парка, за да храни гълъбите.