Диспечерката започна да раздава команди в ухото му и лейтенантът разбра, че Риз и екипът му се опитват трескаво да качат цивилни агенти на борда на ферибота.
Хейс се погрижи Малоун да пристигне на кея само няколко мига преди отплаването на „Паялъп“ и тя беше сред последните пътници, качили се на кораба. Като се ръководеше от инструкциите на диспечерката, Лу забеляза след „Лиз“ на борда да се качва един-единствен цивилен полицай с велосипед. Той се напрегна да си припомни името му: Хендерсън, върлинест русоляв сърфист, на трийсет и няколко години. Беше облечен в пъстър колоездачен екип с подписа на Ланс Армстронг14 и с логото на Щатската пощенска служба, носеше издължена отпред и отзад черна каска, червена туристическа раница с дузина ципове и пристегнат с ремък към гърдите му портативен CD плейър, свързан със стереослушалки. Всъщност CD плейърът беше полицейска радиостанция. В модерните му очила имаше вграден микрофон, позволяващ двупосочен разговор. Хендерсън непрекъснато поклащаше глава, сякаш слушаше музика.
Фериботът напусна плавно пристана. Малоун, вживяла се напълно в ролята на Лиз Болд, се качи заедно с групата на последните пътници на пасажерската палуба, стиснала в ръка алуминиевото куфарче. Хендерсън се появи само няколко секунди по-късно, лесно забележим заради черната си каска.
Малоун прекоси кораба по цялата му дължина и мина през вратите, които водеха към предната палуба, без да отделя клетъчния телефон на Лиз от ухото си.
Лу бръкна в якето си и намали звука на радиостанцията, за да не го разсейва бръщолевенето на диспечерката. С десетте си стълбища, трите палуби, асансьора и две хиляди и петстотинте си пасажери, „Паялъп“ беше място, където лесно можеш да изгубиш някого от поглед. Веднъж Хейс да примамеше „Лиз“ на долната палуба, щяха да са му достатъчни няколко секунди да я скрие в някое от превозните средства. Да я свали незабелязано от ферибота щеше да е по-трудно, но лейтенантът не искаше да подценява компютърния специалист, защото всичките му досегашни действия говореха за организирана и търпелива личност.
Болд настигна Хендерсън и му се представи, без да поглежда директно към него. Двамата си поделиха наблюдението на кораба, като русият агент пое външната палуба, а Лу — вътрешната.
Щяха да си прехвърлят отговорността за следенето на Малоун по радиостанциите. Ако тя се качеше на по-горно или слезеше на по-долно ниво, щеше да продължи да я следи човекът, вървящ по петите й в момента, защото дебелият пласт стомана можеше да заглуши радиосигнала.
Лейтенантът добави шепнешком, за да не го чуят многобройните пасажери, които ги заобикаляха:
— Ако тръгне надолу към автомобилите, ме уведоми по някакъв начин, защото уговорката е такава.
— Дадено.
Те се разделиха, давайки си ясна сметка за трудността на едно полицейско наблюдение, осъществявано само от двама души. Болд остана до големите прозорци на каютата и се загледа в Хендерсън, който излезе на външната палуба, като вървеше на не повече от няколко крачки зад гърба на Малоун. Сякаш гледаше ням филм.
Не пропусна да забележи и промяната в хоризонта, когато корабът коригира курса си. Радиостанцията му изпращя и гласът на диспечерката обяви, че на пристана на о. Бейнбридж ще ги очакват хора от тамошната полиция, в случай че Малоун изчезне от борда или по време на плаването бъде свалена от ферибота. Скоро стана ясно, че местните представители на реда нямат необходимата подготовка за изненадваща операция под прикритие. В момента един полицай търчеше към дома си, за да се преоблече в цивилни дрехи и да вземе автомобила на жена си. Лу помоли този човек и колата му да бъдат на негово разположение, ако Малоун напусне кораба. При необходимост Хендерсън щеше да ги последва на велосипеда си. Не беше кой знае какъв план, но разполагаха само с него.
Малоун направи пълна обиколка на външната палуба и Болд даде кратка команда по радиостанцията на русия агент да му отстъпи наблюдението. Вече наближаваха о. Бейнбридж. Слънцето се спусна по-ниско и най-накрая се скри зад впечатляващата планинска верига, като остави след себе си все по-сгъстяващ се здрач. Лейтенантът пое наблюдението и последва „Лиз“ на кърмата, където тя отново влезе в главната каюта. Той остана отвън. Погледна през перилото към пенестата диря на ферибота и разрошените пера на група гладни бели чайки, носещи се по вятъра. Без да извръща лицето си от морето, той повика Хендерсън по радиостанцията и му каза да поеме отново следенето.