— Тогава говори.
— Ядосан си ми. Напълно разбираемо е.
— Пак почваш.
— Нищо не почвам — рече остро тя. — А ти? За това ли е всичко? Ти си този, който провали нашия брак, Лу. Не аз.
— Пак ли ще го обсъждаме?
— Да, предполагам, че пак. И пак, и пак. Трябва да отбележа, че го мразя не по-малко от теб. Най-много от всичко ми се иска да върнем назад лентата на времето и да я изтрием, изобщо да забравим, че това някога се е случвало. Но не можем, нали? И двамата ще трябва да продължим да живеем със спомена, може би завинаги. Оценявам усилията ти да ми простиш, но няма как да стане отведнъж. Това е процес, който изисква време.
Болд отвори на два пъти уста и дори вдигна ръка, сякаш се канеше да заговори. Но вместо това удари с юмрук по касата на вратата, а мускулите на челюстта му се стегнаха. После изрече задавено:
— Не искам да живеем така.
— Имам новини за теб: аз също.
— Ще спя при Майлс.
— Щом го направиш веднъж, няма връщане назад.
— Тогава какво искаш от мен? — попита разочаровано той.
Лиз се замисли, после го погледна право в очите и отговори:
— Време.
Тази нощ Болд спа в общото им легло, както и през уикенда, макар че през повечето време не можеше да заспи. Едва в понеделник работата го спаси милосърдно от безсънието, което вече трети ден го измъчваше в ранните часове на утрото.
Пейджърът му изпиука в четири без няколко минути. Кодът беше за случай на физическо насилие, а адресът му бе непознат. Но Лу знаеше много добре, че и най-загубеният диспечер няма да изпрати съобщение на пейджъра на един лейтенант, освен ако докладваното престъпление не е от изключителна важност или за управлението като цяло, или за самия лейтенант. Сержантите и техните екипи имаха дежурни часове, по време на които можеха да бъдат повикани по спешност, но не и лейтенантите.
Той затвори телефона на нощното си шкафче.
Лиз попита с пресъхнало гърло:
— Скъпи?
— Дани Форман.
— Какво иска толкова рано?
— Не разговарях с него — поправи я Болд. — Той е жертвата. Нападение с цел грабеж. Някой го е пребил доста лошо и го е ограбил. Трябва да отида при него.
— Ще се оправи ли?
— Сигурно. Продължавай да спиш.
— Вече не ми се спи. Обади ми се, когато имаш възможност.
— Може би вечерта онзи петък просто съм имал нужда да излея онова, което ми тежеше.
— Тоест?
— Чувствам се по-добре, след като си казах всичко. Имам чувството, че пак сме от един отбор. Ние двамата.
— Музика за моите уши — каза Лиз.
— И като говорим за музика…
— Да, аз ще взема Майлс. Ще ги взема и двамата и ще се приберем около шест.
— При първа възможност ще изпратя момчетата да наглеждат пак къщата.
— Добре.
Лу вече се беше облякъл и ровеше в гардероба за пистолета си. Докато навличаше сакото си и дърпаше надолу ръкавите на ризата си, Лиз го повика при себе си, за да тръкне едно петно.
— Така или иначе, няма да се бавя много.
— Щом казваш.
Той се поколеба за момент, после се наведе и я целуна по устните — лека целувка, но все пак целувка, и тя се почувства като гимназистка, която не иска да мие лицето си цяла седмица.
След като измина около миля по булевард „Мартин Лутър Кинг“, Болд зави надясно и навлезе в квартал на средната класа, населен предимно с чернокожи. Къщата на Форман беше едноетажна, дървена и невзрачна на вид.
Пред входната врата лейтенантът се сблъска с добре познатата му миризма на местопрестъпление — миришеше на мъжка пот. Той влезе вътре и се спусна по стръмните стълби във влажното мазе.
Тук долу беше доста тъмно и мрачно — същинска гробница със застоял въздух, в който се усещаше натрапчивият мирис на пролята кръв. Няколко халогенни лампи, окачени на алуминиеви триножници, заслепяваха мъжа на дървения стол пред тях.
Форман седеше отпуснат напред и правеше всичко възможно да прикрие болката, която изпитваше.
В синусите на Болд нахлу острата миризма на разтворител. Ацетон. Нямаше смисъл специалистите от КЛ — криминалната лаборатория — да „се вихрят“ в търсене на отпечатъци тук долу, след като спасителните екипи вече ги бяха изпреварили.
— Лепило?
— Изолирбанд и „Суперглу“19 — отговори жената, която се суетеше заедно с още един мъж около Форман. — Китките и глезените са залепени заедно, а столът — за пода.