Укорът, съчетан с професионализма на Лу, оказаха върху Лиз необходимия ефект. Тя усети, че тревогата й намалява, а мислите й се проясняват. Освен това малко се ядоса на съпруга си, защото се бе отнесъл така безцеремонно с нея, но разбра, че си го е заслужила.
— Не отговаря на обажданията. А още по-странното е, че Бет не вдига домашния им телефон. Тони вече е пропуснал една важна конференция и едно заседание. А това не е в негов стил. — Знаеше, че трябва да даде време на Лу да обмисли чутото.
— Някакво произшествие с близнаците? — предположи той.
— Знам. И аз си помислих същото. Но да не отговаря нито на клетъчния си телефон, нито на пейджъра? Секретарката му да не може да го открие… Тони Лароса? Та той е най-търсеният човек тук. Всички непрекъснато му звънят!
— Добре.
— Добре какво? — попита тя и усети, че отново започва да й става горещо.
— Съгласен съм, че е важно. Ще изпратя до къщата им една патрулна кола. Ще започна разследване. Но семейство Лароса най-вероятно са закъсали с колата в някой тунел или на някой мост — с една дума на място, където телефонът им няма обхват. А и в болниците има изискване да се изключват телефоните и пейджърите, което ни връща отново на близнаците. Или може би причината е в батерията. Случват се такива неща и обикновено имат съвсем просто обяснение.
Лу или се опитваше да я успокои, или наистина вярваше на думите си. Лиз не беше сигурна кое от двете е вярно. Тя му каза, че е помолила Томи Линг да следи в системата кога Тони ще използва картата си за достъп.
— Добро хрумване — похвали я лейтенантът. — Това е то да си съпруга на полицай.
— Ще изпратиш ли някой?
— Вече работя по въпроса. — Той направи пауза, после каза: — Това искаше през цялото време, нали? Да изпратя там патрулка?
Лиз затаи дъх. „Е, разкриха ме“, помисли си тя. После изрече бързо:
— Да не забравиш, че аз ще взема Майлс и Сара.
— Не сменяй темата. Ти ме манипулираш.
— Благодаря ти. — Тя прекъсна разговора, преди да е успял да излее негодуванието си.
В 9:55 интеркомът й избръмча и Лиз вдигна слушалката.
Томи Линг избърбори възбудено в ухото й:
— На главния вход!
— Тони е тук?
— Получил е сърдечен удар или нещо подобно. По-добре отиди на място.
Понякога съпругата на Болд се възхищаваше от бързината и удобството на асансьорите, но не и този път. Тя пристигна на приземния етаж и попадна сред море от охранители, надвесени над тялото на Тони, и сред върволица чиновници, които напираха да влязат в сградата, като почти всеки крещеше нещо.
Лиз си проби път между служителите и първо се убеди, че на пода лежи наистина Тони Лароса, а после го разгледа по-отблизо. Лицето му изглеждаше по-бледо от всякога, а устните му синееха. Явно беше в безсъзнание, а може би вече бе мъртъв. Преминал през един от двата детектора за метал и се строполил на земята. Черно пластмасово куфарче за документи лежеше разтворено на масата за проверка на багажа. Охраната задължително проверяваше всяка чанта. Очевидно Тони е колабирал именно по време на проверката.
Тя се увери, че е била повикана линейка, защото чу далечния вой на сирена, който все повече се усилваше. Непознат служител повдигна краката на Тони, а една жена започна да масажира сърдечната му област. Един от охранителите стисна Тони за носа и се зае да му прави изкуствено дишане през носна кърпа. Нисък, еднообразен глас започна да брои: „Едно… две… три… четири…“ — докато тези тренирани хора се опитваха да спасят колегата й, Лиз усети как гърдите й се повдигат развълнувано, а в очите й напират сълзи. Имаше чувството, че става свидетел на смъртта на Тони, затова започна да мълви тихи молитви за спасението му. Тя се постара да забрави всичките си страхове и опасения, че Тони може да е пострадал. Така започна да се бори за живота му по свой собствен, различен от този на другите начин, като изхвърли от съзнанието си всякакви странични мисли, дори тази да се обади на Лу.
Пристигналият екип за спешна медицинска помощ се изсипа във фоайето заедно с оборудването си и с една носилка на колелца и веднага се зае с изкуственото дишане и с масажа на сърдечната област на Тони. Действията на новодошлите се сториха на Лиз толкова отрепетирани и отработени, че тя осъзна — на този свят съществуват хора, чието ежедневие се състои в спасяването на хора. Или в опити да ги спасят. Тя се запита колко ли странно трябва да е чувството да ставаш всяка сутрин и да обличаш риза на сиви райета, без да си сигурен дали до края на деня няма да станеш свидетел на смърт и тежки наранявания.