— Какво се случи, Дили? — успя да попита Лиз охранителя, на когото знаеше само малкото име. Всеки ден го виждаше по два пъти — когато идваше и си тръгваше от работа. Дили беше на четиридесет и няколко години, с бирено шкембе и благ характер.
— Ами господин Лароса влезе. Стана както винаги: светна зелената лампа, той пристъпи насам да бъде проверен и задейства алармата. — Дили посочи детектора за метал. — И… не знам, просто нещо му стана. Извади клетъчния си телефон. И замря. Просто остана да се взира в него, опита да се раздвижи и се строполи на земята. Падна като чувал с картофи. Бяхме трима и нито един от нас не успя да стигне навреме до него, за да го прихване. Падна лошо. Главата му изкънтя доста силно.
— Това ли е клетъчният телефон? — попита тя, като влезе с лекота в ролята на следовател, осъзнавайки трескавото нетърпение, което обземаше в такива случаи Лу. Върху надрасканата винилова повърхност на масата, която охраната използваше за проверка на багажа, лежеше една синя нокиа. Лиз пристъпи към отвореното куфарче. Листове хартия. Химикалки. Няколко малки компютърни диска. Лаптоп. Електронен бележник „Пайлът“. Втори клетъчен телефон — малка моторола.
Тя премести погледа си от единия телефон към другия. Два, а не един. Още преди да вземе решение да се обади на Лу, вече бе осъзнала, че именно телефоните са в основата на сърдечния удар на Тони. И че всичко това трябва да е свързано по някакъв начин с Дейвид и твърдата му решимост да вземе онези пари. „Тони Лароса?“, помисли си тя с изумление.
Когато се свърза по телефона с Лу, се оказа, че той е на път обратно към службата си. След като напуснал къщата на Дани Форман, съпругът й бе отишъл да прегледа книгата с банкови депозити.
— Трябва да намерим Бет и децата — заяви Лиз. — Случи се нещо ужасно.
9.
Лиз пристъпи плахо през входната врата на дома на семейство Лароса, давайки си сметка, че навлиза в територията на Лу. Нейната работа, нейната „задача“ беше да поговори с Бет. Лу предложил на Бет да я закара в болницата, но тя отвърнала, че Тони я е помолил да остане тук.
През всичките им години на съвместен живот двамата с Болд никога не бяха смесвали професиите си до такава степен — Лу да разследва в банката, а Лиз да посещава местопрестъпление. Ето как възприемаше сега тя това място — като местопрестъпление, а не като къщата на Бет и Тони, където двамата с Лу присъстваха на кръщенето на близнаците само преди няколко месеца. Припомни си как изглеждаше тогава всекидневната: високи гласове, смях, бира и мирис на цигари. Тичащи наоколо деца в най-хубавите си празнични дрехи. Гласът на Елтън Джон от стереоуредбата. Прилепналата по тялото на Бет рокля, напомняща й за носените от София Лорен в старите й филми — с прекалено дълбоко деколте, скроена така, че да подчертава полюшващите й се бедра — толкова ретро, че приличаше на дарена от Армията на спасението. Но и самият Тони не се придържаше особено към модата, така че по време на гостуването си Лиз остана с чувството, че е попаднала в старо черно-бяло телевизионно шоу. Явно за семейство Лароса шейсетте години все още не бяха свършили.
Бет и Лу седяха на дивана в центъра на луксозния бял мъхест килим, в който краката на Лиз потъваха. Тя забеляза няколко патрулни полицаи в кухнята. Близнаците не се виждаха, но приглушен плач й подсказа, че може би са на втория етаж.
— Кой е при децата? — попита тя.
— Те са на горния етаж с Мери — отговори й Бет.
Облекченото изражение на Лу накара Лиз да продължи с най-важния въпрос.
— И двамата ли са добре?
— Да, добре са — отвърна жената. После добави замаяно: — Тони каза да не мърдаме оттук.
Случилото се бе оставило своя отпечатък върху нея. Червеникавата й, дълга до раменете коса, която обикновено беше толкова бухнала, че сякаш си просеше пяна за коса, сега висеше безжизнена и сплъстена. Големите й кафяви очи, които придаваха толкова изразителност на речта й, сега гледаха мрачно и скръбно. Високите й скули бяха изпъкнали още повече, а изтънените й вежди, винаги оформени във висока дъга, сега бяха смръщени и събрани. Само мургавата й италианска кожа бе все така красива. Свежа и бляскава, тя я подмладяваше поне с десетина години от трийсет и осемте, на колкото беше в действителност.