Лиз нямаше представа от колко време Бет стои със сегашните си дрехи — бяло поло и всекидневни черни панталони с еластична талия. Може би не ги бе сваляла цяла нощ. Изглеждаха доста измачкани.
Поощрена от кимването на Лу, Лиз попита:
— Разбра ли, че Тони припадна, Бет? В банката. Трябва да те закараме при него в болницата.
— Те казаха да не мърдаме оттук. Щели да обадят, когато е безопасно да излезем.
— Кои? — намеси се Болд.
— Бяха двама — отвърна с напрегнат шепот Бет и втренчените й в нищото очи подсказаха, че отново преживява събитията. — Останаха при нас цяла нощ. Тони трябваше да им свърши някаква работа в банката. Те казаха, че ще останат при нас, докато не направи онова, което искаха от него. После някой се обади по телефона на единия и те просто станаха и си тръгнаха. Бързаха за някъде. Казаха ми да не напускам къщата и да не използвам телефона, докато Тони не се прибере.
— И какво трябваше да направи за тях Тони? — попита Лиз.
Бет поклати глава като дете, което не бива да издава тайната си.
— Дадоха му един телефон и един диск. Това е всичко, което знам.
Лу, който пишеше в бележника си по-бързо, отколкото Бет отговаряше на задаваните й въпроси, откъсна една страница и като се наведе към Лиз, остави пред нея кратък списък с въпроси.
„Описания?
Точно време?
Какво точно се е случило?
Искания?
Два клетъчни телефона?“
Лиз реши, че редът, в който бяха написани, не е случаен. И се почувства поласкана, че е включена в разследването. Двете с Бет едва ли можеха да се нарекат първи приятелки, но съпругата на Тони на няколко пъти бе споделяла с нея проблемите около невъзможността да забременее, като при това ги бе описвала с най-големи подробности. Всеки възприемаше различно отношенията си с другите. Лу например гледаше на връзката й с Дейвид много по-сериозно, отколкото самата тя някога я бе възприемала, а Бет може би вярваше, че са много по-добри приятелки, отколкото Лиз предполагаше. Затова тя продължи да я разпитва, като вложи в думите си съчувствие и съпричастност.
Попита другата жена как са изглеждали онези двамата и когато Бет започна да заеква и да се отдава на емоциите си, съпругата на Болд реши да я улесни и започна да изрежда наслуки: високи, дебели, шумни, с тъмни коси?
— Бяха двама — повтори тя, като шареше неспокойно с очи от Лиз към Лу и обратно.
Лу каза меко:
— Знаем, че са ти наредили да не казваш нищо, Бет. Но Тони ще се оправи и тогава може да си има известни неприятности с тях, а никой не иска това.
— Те го принудиха да го направи! — изкрещя жената. Един от патрулните полицаи надникна от кухнята и пак се скри. — Казаха му, че ще наранят близнаците, ако не им се обади по телефона до един час. А после, когато им се обадиха, не мисля, че чуха каквото очакваха. Паникьосаха се и се махнаха. Сигурно са им казали, че е припаднал. — Тя добави предпазливо: — Страх ме е да изляза от къщи. Те ми казаха да не мърдам оттук.
Лиз я попита отново дали не може да ги опише.
За пореден път Бет обясни, че били двама. Носели хубави костюми. Добре изглеждащи мъже, които първоначално помислила за федерални агенти или за полицаи. Потропали вечерта на задната им врата точно след като се били навечеряли.
— Тони беше предпазлив. Не искаше да ги пуска в къщата. Но когато споменаха за разследването на незаконно присвоените пари и че биха искали да поговорят на четири очи, ги покани вътре.
Лиз повтори:
— Двама мъже. В тъмни костюми. Добре изглеждащи.
— Мъжът, който говореше през повечето време… този отляво… нямаше особен акцент. Но другият… щом влязоха… разбрах, че нещо не е наред.
— Какъв акцент?
— Ужасен. Не знам. Италиански? Руски? Във всеки случай не беше френски, нито испански.
Лиз погледна към списъка на Лу. Вече бяха получили описания на мъжете и информация за времето, когато се бяха появили в къщата, затова продължи нататък, като попита Бет какво точно се е случило.
Жената започна да си чопли ноктите и отвърна, без да вдига поглед:
— Отначало бяха любезни. Нямах никаква представа… — Тя млъкна и се заслуша в приглушените радостни възгласи, които се разнесоха отгоре. Близнаците очевидно си играеха, без да си дават сметка за ужаса, с който се опитваше да се пребори майка им на долния етаж. Бет вдигна глава и ги изгледа с разкривено лице, готова всеки миг да избухне в сълзи.
— По каква работа казаха, че са дошли? — попита Лу.