— Спомням си само, че изведнъж започнаха да блъскат Тони. Единият ме дръпна, завъртя ме и запуши устата ми с ръка. Всичко стана адски бързо. — Тя разтри китките си и Лиз забеляза по тях да минават две тънки, но врязани дълбоко червени линии. — После близнаците се озоваха в ръцете им. Не помня какво точно стана. Тони и аз… направихме всичко, което поискаха. Аз останах с децата във всекидневната. Онзи с акцента остана да ни пази, а другият отведе Тони в кухнята. Разговаряха, но не чух за какво.
— Колко продължи разговорът им?
— Пет минути? Десет? Времето може да забави своя ход, не знаете ли? Известно ли ви е как може да забави своя ход до такава степен, че да ви се струва, че е минала цяла вечност. Исках единствено да се махнат. Да ни оставят сами. Стори ми се, че говорят цяла вечност.
— И нямаш никаква представа какво са казали на Тони? — попита Лиз. После забеляза, че въпросът й разочарова Лу, и реши да не пита нищо, без да е получила някакъв знак от него.
— Онзи, който говореше добре английски… трябва да му е казал нещо, свързано с банката. Тони влезе и ми обясни да правя каквото ми нареди мъжът; че всичко, което искат от него, е да отиде до офиса за няколко минути. Всичко щяло да бъде наред, стига да правим каквото ни се каже. Те щели да останат в къщата, докато се уверят, че Тони е направил онова, което искат от него.
— Ти спомена, че са се паникьосали и се махнали — намеси се Лу. — Кога стана това?
— Не мога да ви кажа.
Лиз й напомни, че Лу иска да я закара в болницата.
— Никъде няма да ходя — отговори Бет. — Няма да оставя децата, няма да мръдна оттук без тях, а нямам никакво намерение да ги вземам с мен. Ясно ли е? Оставам тук.
— Бет, всичко свърши — заяви лейтенантът.
— Не! — отвърна остро тя. — Не е свършило само защото ти казваш така.
— Не, разбира се, че не е — изрече Лу, като хвърли бърз поглед на Лиз, който тя разтълкува като знак да се намеси.
— Значи не знаеш със сигурност какво са поискали да направи Тони? — попита Лиз.
— Знам само, че е нещо, свързано с банката. Това е всичко. И че щяха да го наранят, да наранят нас, ако не го стореше… — Бет погледна към Лу и избухна в сълзи. — Направих това, което ми казаха.
Съпругата на Болд се наведе към нея, за да я утеши.
— Разбира се, че си го направила, Бет. Вината не е твоя.
Лейтенантът помоли да го извинят и отиде в кухнята. Оттам се разнесоха множество мъжки гласове, но Лиз не можа да различи нито една конкретна дума.
— Трябва да те закараме до болницата, Бет — каза загрижено тя. — За това дойдох тук. Мери е с близнаците. Полицията може да ги пази тук, а Тони има нужда от теб. Онези мъже са искали нещо от него, искали са да направи нещо за тях и ние смятаме, че знаем какво може да е то.
Бет вдигна рязко глава и срещна погледа на Лиз. Част от блясъка в очите й се върна.
— Пропускът на Тони му осигурява достъп до много места в банката — продължи съпругата на Болд. Тя знаеше, че съществува и друга възможност, но не я спомена. Тони може да е бил замесен от самото начало в присвояването на парите и случилото се тази сутрин можеше да има пряка връзка с миналото, така, както случилото се на самата нея имаше връзка с миналото й.
— Тони е добър човек — промълви Бет. — Виждала си го как се държи с близнаците.
— Той се нуждае от теб, Бет. Трябва да те закараме до болницата. Защо да не поговоря с Мери и да се уверя, че всичко е наред? — Мери беше по-голямата сестра на Тони и бе майка на пет деца. — Ако е овладяла положението, Лу ще те отведе при Тони. Съгласна ли си?
Бет кимна, въпреки че имаше такъв вид, сякаш се намира някъде далеч оттук. Болд даде знак на един патрулен полицай, който се приближи и седна срещу зашеметената жена. Лиз тръгна забързано по стълбите към втория етаж, въпреки че знаеше предварително, че Мери се справя с децата. Щом се убеди, че това действително е така, тя се върна във всекидневната и привлече вниманието на Лу от кухненската врата.
Каза му на сравнително висок глас, така че Бет да я чуе:
— Бет е съгласна да я заведеш да види Тони. Аз й обясних, че тук ще е пълно с полицаи, докато Мери се грижи за близнаците.
— Правилно си й казала — отвърна Болд.
Бет стана от дивана и патрулният полицай й позволи да се облегне на рамото му, за да се задържи права.
— Хайде да те освежим и Лу ще те закара с колата — предложи Лиз. Вече изпитваше отчаяно желание да се върне в банката, за да следи работата на хората си в отсъствието на Тони. Независимо дали им харесваше или не, обединението на компаниите наближаваше, а нейният екип беше пряко отговорен за гладкото протичане на преходния период. Тя сдържа нетърпението си, за да остане с Бет още няколко минути.