Форман не отговори нищо.
В главата на лейтенанта изплуваха още подробности по случая. Тогава времената бяха тежки за него и Лиз. Точно това помнеше най-вече.
— Значи можем да припишем клането в караваната на законните собственици на седемнайсетте милиона, които са се добрали до Хейс — заразсъждава той на глас.
Форман смени темата.
— Не можахме да докажем, че парите са напуснали банката. Решихме, че са били депозирани в някоя комисионерска сметка, чието съществуване е било укрито от Хейс. И че все още са някъде в банковата система. Хем са там, хем ги няма. Същинско дете чудо е нашият Дейвид Хейс. Истински вундеркинд — промърмори той с ненавистта на следовател, когото са направили за смях. Болд познаваше това чувство. — По онова време беше двайсет и седем годишен и от банката му бяха възложили да контролира кажи-речи всичко, в което има чип. Даже така му викаха: Чипа. Това му беше прякорът.
— Докладвал ли си го? Наблюдението? — върна Болд разговора към настоящето.
— Никой в БКР не дава пукната пара за стар случай като този. Разпитай тук-там. Гарантирам ти, че в СПУ също не се интересуват от него.
— Кажи ми, че не се правиш на Самотния рейнджър, защото си наясно, че всички ще го възприемат по този начин.
— Дали искам парите? Да. Лично за мен? Хайде де! Става въпрос за затварянето на една черна дупка, нищо повече.
— И смяташ, че всички ще го възприемат по този начин? — повтори Болд. — Какво, по дяволите, си мислел, като си се захванал?
— Ако съберем всички улики, ще го докажем.
— Ние?
— Ти разследваш нападението ми, нали? Сега това е работа на СПУ.
Прозвуча така, сякаш Форман го беше планирал. Всъщност това не би изненадало Лу.
— Действал си на своя глава, вместо да изчакаш да възобновят случая?
— Нищо подобно.
Част от Болд искаше да поздрави мъжа, стига случаят да беше такъв. Всяко нападение над ченге, пък било то и Самотен рейнджър, със сигурност щеше да разбуди спящия гигант, олицетворяващ бюрокрацията на СПУ. Друга част от него не искаше да оказва на Форман такава чест, не искаше да види как негов приятел злоупотребява със системата, не искаше да повярва, че нападението е било подготвено от Дани Форман. Но най-вече не искаше да си мисли, че Дани е предизвикал кръвопролитието в караваната и после се е самонаранил, за да скрие този факт.
— Спомни си, Лу, че става дума за банката на Лиз. Мислиш ли, че те не си искат парите обратно? Или може би си забравил? Гарантирам ти, че Лиз го помни.
Болд се почувства засегнат от този коментар, без да е сигурен защо. Помнеше много неща. Самото изражение на Форман и звукът на гласа му бяха достатъчни, за да задействат цял куп спомени. Раковото отделение в университета. Погребението на Дарлин Форман. Поменът в нейна чест, докато Лиз оздравява и укрепва. Нарасналата отчужденост помежду им, когато Форман спря да им звъни и да отговаря на обажданията им.
— Какво се случи с нас, по дяволите? — попита лейтенантът.
— Лиз оживя — отговори Форман, сякаш чакаше да го изрече от години. А може би наистина беше така. — Негодувание. Завист. Наречи го с каквото име пожелаеш. Това се случи. Предполагам, че трябва да твърдя, че съжалявам, само че не е така. Все още не мога да понеса мисълта да бъда близо до вас двамата. Вие ми припомняте отново цялата лайняна история. Фактът, че те виждам сега, ме радва, не ме разбирай погрешно. Но не и когато си с нея. Не и когато сте двамата. Не и когато сте заедно. Чувствам се прецакан, Лу, и подозирам, че винаги ще бъде така.
— Искаш ли да предам случая на някой друг? — Болд не желаеше да се занимава с това разследване, нямаше намерение да отваря такива стари рани.
— Не съм казал такова нещо.
— Бих го предложил на Ла Моя, но той е на семинар. Две седмици противодействие на тероризма.
— Опазил ме бог. Не. Най-добре моите хора да се погрижат. Знам, че случаят попада под юрисдикцията на градските власти, но ако ни го отстъпиш, ще си спестиш писането на купчина доклади.
— Идеята нещо не ми харесва. Твърдиш, че не искаш аз да водя разследването? — Работеше ли го Форман? Опитваше се да го отстрани, за да го накара да пожелае случая още по-силно? И с каква цел го правеше?
— Ти вече си захапал случая, нали? Познавам си те. Остави го, Лу. Бъди добър приятел и го остави на моите момчета.
Болд отново изпита усещането, че в действителност Дани иска от него точно обратното. Документите най-накрая бяха подготвени и Форман беше приет официално в болницата. Един дежурен рентгенолог го поведе към „кабината за снимки“. Лу остана седнал на неудобния си стол; на плексигласовата поставка пред него се мъдреше издаден преди три седмици брой на списание „Пийпъл“ с оръфани краища, а от него го гледаше Стивън Кинг.