— Като психолог ли ме питаш или като приятел?
Тя му отвърна в същия дух:
— Като следовател ли ме питаш или като съпруг? — Способността й да извърта нещата отстъпваше единствено на умението й да запазва изражението си каменно.
— Не съм.
— Слушай, Лу…
— Стига! — прекъсна я грубо той. — Тя щеше да ми каже. Не би скрила подобно нещо.
— В болниците хората са длъжни да изключват клетъчните си телефони — обясни му Матюс, използвайки същия аргумент, който той бе изтъкнал на Лиз по-рано през деня. Реагираха по един и същи начин на ситуациите. — Там нещата обикновено се проточват и отнемат два пъти повече време, отколкото човек предполага.
— Два пъти обсъдихме кой ще вземе децата след работа. Тя не би забравила подобно нещо. Не само че не е в нейния стил, а просто е невъзможно.
— Може би първият човек, на когото е трябвало да позвъниш, е бил нейният лекар.
Той погледна часовника си и забеляза, че са изминали едва няколко минути от последния път, когато го бе проверявал. Така и не се научи да чака търпеливо. Караше други хора да чакат вместо него, заповядваше им да го чакат, но той самият никога нищо не чакаше.
— Вече е полунощ и всеки опит да се свържеш с лекаря й би бил напразен. И ти го знаеш — каза психоложката, тълкувайки изражението му. — Правиш го нарочно, нали? Да бездействаш така?
— Тя си изключва телефона и когато се моли — отвърна Лу. — Може да е отишла в някоя читалня, библиотека или на друго тихо място.
— И ти го вярваш!? — Изрече го така, че да го уязви.
Когато в 12:15 на алеята зад къщата проблеснаха фаровете на микробуса на Лиз, Дафни предложи да си тръгне през предния вход, защото бе паркирала колата си на тротоара. Докато вървеше към вратата, тя изрече забързано:
— Ще се обадя на другите. Лиз няма да се зарадва, ако разбере, че си вдигнал по тревога копоите. Е, оставям ви да се оправяте. — Психоложката стигна до входната врата, приказвайки тихо, за да не събуди децата. Тя се славеше с умението да върши няколко неща едновременно и сега отново го доказваше.
— Задължен съм ти — извика след нея Болд.
— Я млъквай. — Матюс излезе и затвори тихо вратата.
Лейтенантът се канеше да вдигне скандал на Лиз, но премисли и реши да я посрещне със загриженост, вместо с гняв. По-добре да изчака обясненията й, вместо да я напада с въпроси.
Изминаха пет дълги минути, а Лиз още не влизаше. Търпението на Болд се изчерпа и той тръгна да я търси. Но докато слизаше по задните стълби, изведнъж се закова на място, защото вратата на гаража се отвори и отвътре излезе със залитане жена му.
Пияна като казак.
Лиз започна да ломоти, докато пристъпваше несигурно напред; очевидно й бе толкова трудно да говори ясно, колкото и да ходи по права линия.
— Ако не се изпикая през следващите пет секунди… — Тя погледна нагоре, спря погледа си върху Болд, сякаш едва сега го забелязваше, наклони глава и измърмори: — По дяволите. — Докато вдигаше полата си и смъкваше пликчетата си, успя да смачка една хортензия. После клекна насред градината и се изпика, след което залитна напред, падна на колене и повърна.
Лу й бе помагал да преживее вредните ефекти на химиотерапията, изтощението от радиацията и проблемите около раждането, но никога досега не я беше виждал да се напива до такава степен. Той я вкара в къщата през задната врата, свали сакото и ризата й, и двете изцапани с повърнато, и ги остави на стълбищната площадка, за да ги занесе по-късно в пералнята в мазето. Доразсъблече я в банята, сложи я в седнало положение във ваната и пусна топла вода от душа. През цялото време Лиз остана мълчалива, изпаднала в състояние на пълно безразличие. Повърна още веднъж във ваната, а след това и в тоалетната, след като Лу я накара да изпие пълна чаша вода. Когато най-накрая престана да повръща, той й даде да изпие още три чаши вода, но не й даде аспирин, въпреки че щеше да й помогне, защото това противоречеше на убежденията й.
Лиз заспа в момента, в който главата й докосна възглавницата. Изпълнен с адреналин, Болд остана буден още четиридесет минути, за да се увери, че жена му спи на една страна — в случай че повърне в съня си. Когато задряма, вече минаваше три часа.
Болд се събуди в 7 часа, разтърсван от Майлс, но Лиз вече беше излязла от къщата, за да избегне унизителните упреци.
Докато правеше палачинки, миеше лицата на децата, преобличаше ги и им приготвяше сандвичи, лейтенантът се отдаде на яростта си. Изолиран. Изоставен. Предаден? Дали случилото се имаше нещо общо с Дейвид Хейс? Когато закара децата на училище, закъснявайки с трийсет минути за работа, той твърдо реши, че се нуждае от обяснение и че Лиз е тази, която трябва да му се обади.