— Кой има номера на мобилния ти телефон? — попита Лу, влизайки отново в ролята на следовател. — Ясно е, че Хейс го има. Но кой друг, освен приятелите ти?
Сред спомените й за събитията, разиграли се в микробуса, внезапно изплува и този, че клетъчният й телефон беше иззвънял, докато поставяха онази торба на главата й. Обясни му, че познатата електронна мелодия, която по-късно бе чула, й дава основания да смята, че похитителите бяха изключили, а после включили отново телефона й. Според Лу това би обяснило откъде знаят номера й — при включване някои клетъчни телефони показвали номера си на екрана.
— Изглежда, това оневинява Хейс — продължи Болд. — Доколкото ни е известно, той не знае нищо за този запис.
— Как е възможно да го вярваш? Разбира се, че знае за него: той го е направил.
— Чисто предположение — поправи я лейтенантът. — А ние не можем да си позволим лукса да предполагаме каквото и да било.
Тя се изсмя презрително.
— Не мога така. Не мога да се правя на д-р Уотсън. Аз съм на записа, Лу. И някой разполага с този запис. А ако им съдействам, ако им помогна да получат тези пари, ще наруша всички закони. Аз съм заклет банков администратор. Не мога да направя онова, което ще поискат от мен. Но ако не го направя… — Лиз се замисли върху последствията сигурно за стотен път. — Осъзнаваш ли какво ще стане, ако някой друг гледа този запис? С датата, на която е направен? Казах ти за датата, нали? По това време Дейвид вече трябва да е бил замесен в присвояването на парите. Много лошо, откъдето и да го погледнеш. Не виждам изход. Ако го направя, всичко отива по дяволите; ако не го направя — също.
— Ако не те изнудва Хейс, тогава трябва да разберем кой го прави. Това трябва да бъде първият ни ход. Все още никой не е поискал от теб да правиш каквото и да било. Когато го направят, ние вече може би ще знаем кои са. Ще се изненадаш как може да се променят нещата при това положение. Важното е да запазим спокойствие. Нашите чувства, нашите емоции работят против нас. Те вероятно разчитат точно на това. Вероятно се надяват да ни разделят. Не можем да им позволим да го направят.
Лу говореше с такова спокойствие, сякаш вече беше превъзмогнал болката, причинена му от ужасното й минало.
— Чувам мнението на следователя, но се чудя какво мисли съпругът.
— Съпругът в момента е в отпуск — отвърна Лу.
— Нима можеш да ги разграничиш толкова лесно?
— Кой казва, че е лесно?
— Има още нещо — изрече тя, като едва събра смелост, за да започне.
— Още — изпъшка Болд, сякаш някой внезапно го удари в гърдите.
— Така или иначе ще го откриеш сам, по-добре да го обсъдим сега. Но, моля те, умолявам те, не забравяй, че изобщо никога не е ставало въпрос за незадоволеност. Не искам да стигаш до това заключение, окей? Струва ми се, че по-скоро беше отмъщение за липсата на време, което така и не ми отдели. Обсъждали сме го и преди. Но проблемът беше в мен, а не в теб.
— Обаче сега измъчва и двама ни — заяви той.
— Така е. Много великодушно от твоя страна, че го казваш. Не… онова, което искам да ти кажа, е свързано с датата на записа.
— С датата?
— Да. — Сега трябваше да обясни нещо, което дори самата тя не разбираше напълно. Навлизаше в опасна територия. Лиз си пое дълбоко дъх. — Когато се случи всичко това… в онези дни… Ние обсъдихме нещата. И аз се съгласих да престана.
— Спомням си.
Очевидно Лу не искаше да му припомня тези моменти, но Лиз не виждаше друг начин.
— Е, събрахме се и започнахме отначало — измърмори той.
— Но не всичко беше приключило — изрече Лиз на един дъх. — Направих го още веднъж — само веднъж — около три месеца след като се договорихме. Той се обади и… просто не знам. Стана една от онези непоправими грешки. От датата на касетата разбрах, че той е записал именно тази среща. Не знам защо го е направил. Защо изобщо аз го направих.
— Ще се почувстваш по-добре, ако ми кажеш всичко — посъветва я Болд и едва сега тя разбра колко е ядосан, как кипи отвътре. Не можеше да обсъжда този въпрос с него, не и когато той се чувстваше по този начин. — Но няма да го понеса точно сега — заяви съпругът й, сякаш четеше мислите й.