Лиз се бе страхувала от този момент още откакто му призна изневярата си — през цялото време знаеше, че този миг все някога ще дойде и ето че се случи. Беше наранила съпруга си, бе унищожила доверието му към нея, което години наред се опитваше да възстанови. Почувства се ужасно, но едновременно с това изпита и някакво егоистично облекчение, макар да знаеше, че така само щеше да влоши още повече нещата.
Отначало истината можеше да го пореже безболезнено като бръснач. Но тя се страхуваше какво щеше да стане между тях, когато Лу започнеше да кърви.
Внезапно заваля. През първата минута слабо, а после поройно. Двамата с него останаха да седят на пейката, безсилни да станат и да потърсят подслон.
Дъждовните капки, които се стичаха по лицето му, й заприличаха на сълзи. А може би сред тях наистина има сълзи, помисли си тя, парализирана от болката, която му бе причинила. И разбра, че ще продължи да страда заради постъпките си, както страдаше през изминалите близо шест години. Но сега вече нямаше да се измъчва само тя, а и двамата. С част от съзнанието си Лиз се бе надявала, че като сподели страданието си, болката вътре в нея щеше да намалее, но се бе излъгала и за това. Болката не можеше да бъде споделена. Болката беше нещо много лично.
Те пътуваха в дълбините на нощта — двама души, които се чувстваха еднакво неловко както от тишината, така и от възможността тя да бъде нарушена. Лиз беше със зачервени очи и размазан грим — доказателство за прекаран ужасно дълъг ден. Лу имаше безизразното изражение на човек, завладян от безмерна скръб. Равномерното свистене на чистачките звучеше като приглушена музика. Лиз копнееше да е в леглото си и да изпадне във временно, осемчасово безсъзнание, за да даде макар и кратка почивка на мозъка си.
— Вече ми липсват — промълви тя. А бяха се разделили с децата преди час.
— Там са в безопасност.
— Знам, но от това не ми става по-леко.
— След случилото се с Бет и Тони, просто нямаме друг избор — обясни Лу.
Продължаваше да й казва неща, които вече знаеше. Лиз остави думите да прелетят покрай ушите й.
— Видя ли лицата им? — попита тя. — Изглеждаха разплакани и объркани, умолителни и изпълнени с надеждата, че мама и татко няма да заминат и да ги изоставят.
— Но когато тръгвахме, вече се смееха и си играеха. Помисли си само. Те обичат Кати. А като знам каква е сестра ми, тя ще се скъса да ги глези. По-добра бавачка от нея няма.
Сестрата на Лу не можеше да има деца и се отнасяше към Сара и Майлс като към кралски особи. Лиз не смяташе, че подобно отношение ще се отрази добре на което и да е дете.
— Трябва да обмислим възможността да подложим Майлс на тест — подхвана лейтенантът. — Да проверим музикалните му способности. Трябва да го обмислим. Кога да го направим, как ще се отрази на него, а и на нас записването му в частно училище. И цената, разбира се.
— Лу, не мога да го направя в момента — призна тя. — Не мога да се преструвам, че всичко между нас е наред.
— А за какво искаш да говорим? За нарушени обещания? Ако не се преструваме, че всичко е нормално, нещата между нас никога няма да се оправят.
Лиз се обърна към страничното стъкло на колата, по което се стичаха струйки дъжд, и се загледа в сребристите ивици, които образуваха. В тъмнината й заприличаха на решетки на клетка.
— Това може да ни раздели, Лу.
— Аха.
Настъпи ново петминутно мълчание. По едно време Болд посегна към радиото, но, изглежда, му хрумна нещо друго. Той отби от магистралата и спря на една бензиностанция, за да купи чаша чай за себе си и бутилка минерална вода за нея.
— Не исках да се връщам при него. Освен това отдавна трябваше да ти кажа какво се случи. Знам, че трябваше да го направя. — Лу вече се бе настанил на седалката и тъкмо затваряше вратата.
— Аха — отговори той, щом вратата се затвори.
Когато излязоха отново на магистралата, той продължи:
— Готов съм, когато и ти си готова.
— Знам го.
— Не е задължително да е точно сега.
— Наистина не мога. Не и когато съм толкова уморена. А ти… ти изглеждаш съсипан от скръб.
Той не отговори.
— Моля те, не се отказвай! Не ми обръщай гръб. Толкова неща се промениха. Толкова хубави неща ни се случиха. Струва си да се бориш заради тях. — Лиз изчака да й отговори нещо. Каквото и да е. Когато разбра, че няма да получи отговор, заяви: — Мисля, че ще ми хареса повече, ако се развикаш, ако се ядосаш, ако излееш навън онова, което таиш в себе си. Как е възможно да си толкова невъзмутим?