— Не съм невъзмутим.
— Тогава го покажи. Направи нещо. Кажи нещо.
— Първо трябва да те изслушам. Каквито и извинения да имаш, трябва да ги чуя. Признанието ти не ми е достатъчно. Трябва да разбера защо си постъпила така.
— Той ме изигра. Възползва се от симпатията ми. Вероятно го е направил само за да запише онази видеокасета. Изигра ме — така би го определил ти — и аз се хванах на въдицата му. Тогава съжалявах, съжалявам и сега.
Фаровете на движещата се срещу тях кола осветиха за миг лицето му и тя видя, че е изкривено от гняв.
— Значи се напи, вместо да ми кажеш.
Решетките на клетката се наклониха от скоростта на колата. Лиз се разплака безмълвно, за да не я забележи Лу. Той извади една носна кърпичка и я протегна към нея, но тя отказа да я вземе, ядосана от жеста му.
— Идваш вкъщи, правиш любов с мен и се преструваш, че нищо не е станало? Как си могла да направиш подобно нещо?
— Не знам — отговори му честно тя. Чистачките продължаваха да свистят. — И, ако това има някакво значение, с него никога не съм „правила любов“. Правихме секс. За мен беше нещо като бягство от действителността. Нищо повече.
— Няма никакво значение. Не и за мен — отряза лейтенантът. — Въпреки че определено се радвам, че си осъзнала тази важна разлика.
Километражът се въртеше, а те все повече се отдалечаваха един от друг.
— Вече ми липсват — промълви Лиз.
— И на мен.
12.
Часовникът на таблото в колата на Болд показваше 7:04, а двоеточието между цифрите примигваше, докато отброяваше секундите във вечерния мрак, обхванал вътрешността на автомобила. Преди по-малко от двайсет и четири часа двамата с Лиз бяха закарали децата при сестра му и сега Лу размишляваше върху събитията от деня, докато шофираше по улиците с натоварен трафик. Избираше маршрут, който да ускори пристигането му в хижата, където, както му бяха предали, навярно бе извършено кърваво престъпление.
През изминалата нощ не спа добре, по-точно почти не мигна. Разсъждаваше върху мъчителния им разговор в колата и си задаваше въпроси за бъдещето, чувствайки се предаден от миналото им. На сутринта, без рутинните грижи за децата, двамата с Лиз откриха, че разполагат с предостатъчно време да поговорят надълго и нашироко, а няма какво да обсъждат. И сключиха мълчаливо примирие, като всеки от тях се зачете в част от сутрешния вестник или поне тя го направи, защото Болд само се преструваше, че чете.
Денят в службата му се оказа доста натоварен, но за първи път в кариерата му уреждането на административни срещи и четенето и писането на имейли бе добре дошло за лейтенанта. Никакви разговори, никакъв контакт с хора. Обикаляше из петия етаж като риба в чужди води.
А сега едно обаждане на Дани Форман го беше накарало да потегли към някаква горска хижа, за която Форман твърдеше, че знае, защото самата Лиз му била съобщила местонахождението й. Главата на Болд гъмжеше от въпроси.
Преди Дани му се обади д-р Бърни Лофгрийн, цивилният директор на криминалната лаборатория към полицейското управление, и го разтревожи съвсем.
— Може ли да поговорим за минута? — беше го попитал Лофгрийн.
— Подписвам документи в извънработно време и се нуждая отчаяно от разсейване — му отговори Болд. Не че някога би отказал да поговори с Бърни, който му беше близък приятел, обичаше джаз музиката също като него и бе основният му източник на информация от криминалната лаборатория. В момента, покрай няколкото десетки други случаи, в лабораторията се изследваха уликите, намерени в къщата на Форман, и видеокасетата, на която бе записана Лиз, така че обаждането на Бърни можеше да е свързано с някое от тези неща, а може би и с двете. Лу изгаряше от нетърпение да научи нещо повече за едното и изпитваше крайно нежелание да чуе новини за другото.
— Записът е втора ръка.
— Копие на оригинала?
— Точно така. И няма защо да се тревожиш за съдържанието. Затъмних по дигитален път прозореца на филма, като оставих да се вижда само едносантиметрова ивица от него. Анализирах първите трийсет секунди от звука, за да определя сигнала и максималното количество информация, предавано за секунда време. Което потвърди извода ми, че записът е втора ръка. Едносантиметровата ивица не ми позволи да видя действието на филма, а само обстановката — тъмна ламперия или дървени трупи — и часа и датата на записа. Предполагам, че става въпрос за спалня, и няма да задавам въпроси. Аз съм единственият, гледал или пипал касетата. Не съм я регистрирал, така че дължиш на данъкоплатците около час от моето време.