— Ще почакам да видя дали няма да се наложи да те откарам у вас — извика той.
Форман продължи да върви с бавни, несигурни крачки, които подсказваха, че наркотиците все още не са го пуснали. Болд усети как гърлото му се свива и зашеметен от мисълта за изгубеното приятелство, изпита вина, че за разлика от Дани е извадил късмет.
Намести се на стола си и се подготви за дълго чакане, като си мислеше, че трябва да се обади на Лиз да си ляга без него. Лиз оживя. Думите отекнаха в съзнанието на Болд. Сякаш това беше някакво престъпление.
2.
Лиз Болд довърши сутрешния си джогинг, мислейки си за секс. Не й се случваше често да изпитва подобни желания, но тя задържа възбудата си, изкачи тичешком задните стълби и влетя през кухненската врата. Преди няколко години борбата й с лимфома4 беше намалила теглото й, но Лиз беше успяла да възстанови изгубените килограми и знаеше, че съпругът й харесва начина, по който изглежда сега в екипа си за джогинг. Тя се втурна във всекидневната и завари Лу на килима пред изгасения телевизор, където пъхтеше насред серия от коремни преси. Възможността да се озоват заедно под душа в банята засили желанието й. Децата щяха да станат след броени минути. Едно телефонно обаждане принуди Лу да излезе късно вечерта, в резултат на което днес закъсняваше със сутрешния си джогинг.
— Снощи си се прибрал късно. Какво стана? — попита тя.
— Да, върнах се след два. Бях с Дани Форман. Някой го е подредил доста зле.
— Бил е пребит? Дани?
— Бяха го дрогирали. Искали са да изгуби съзнание. Харбървю го освободи и после го закарах вкъщи. Ще се оправи.
— Не сме го виждали от векове. — Тя се почувства ужасно при мисълта, особено когато се сети за смъртта на Дарлин. Но Форман не бе единственият приятел, когото бяха „загубили“, когато съсредоточиха цялото си внимание върху отглеждането на децата. Социалният им живот, и без това доста ограничен заради ангажираността им в банката и в полицейското управление, рядко включваше вечеря с приятели извън тесния семеен кръг. Повишаването на Лиз преди три години в административен вицепрезидент на отдел „Информационни технологии“, за който не знаеше почти нищо преди въпросното повишение, стана броени месеци след излекуването й от рака и само година и половина след раждането на второто им дете.
— Така е. — Лу седна и обви коленете си с ръце. — Поговорихме си малко. Май ни е сърдит.
— Би трябвало да го поканим на вечеря.
— Него и около дузина други.
— Не, сериозно. Като се има предвид колко близка бях с Дарлин… През всички онези месеци…
Лу се изправи. Лиз никога не го беше виждала в по-добра форма.
— Изглежда, че точно по тази причина той няма да приеме поканата — констатира Лу.
— Шегуваш ли се?
— Ни най-малко. Дани негодува срещу факта, че ти си оживяла, а Дарлин — не.
Лиз усети да я облива топлина, а мислите й бяха пометени от вълна на възмущение и вина.
— И той ти каза това?
— Вечерята ни с него няма да е от най-приятните.
— Предполагам.
— Той няма нищо лично против теб…
— А против кого? — прекъсна го саркастично тя.
— По-скоро срещу нас двамата, като двойка. Което е разбираемо, като се замислиш.
— Не е разбираемо, нито пък е нещо, което може да бъде извинено. Ако изобщо има някакъв проблем, е трябвало да направим необходимото, когато се е налагало. Виждали ли сме го изобщо след църковната служба?
— Разбира се. Доста пъти. Но това очевидно не му е помогнало.
Лиз се запита какви ли други трагедии са оставили след себе си. Децата бяха предизвикали някои сериозни промени в начина им на живот.
— Виж какво, снощи ми беше трудно, но мисля, че го преодолях. Сега е твой ред.
— Много ти благодаря — отвърна тя.
Предложи му да се изкъпе първа и да го отмени в приготвянето на закуската. Той прие с благодарност. Трябваше да подготви торбичката с обяд на Сара, което нямаше да й отнеме повече от минута. Лиз се улови, че обмисля как да организира следващите четиридесет и пет минути, така че да улесни работата си. Никой от семейството не се оправяше навреме, когато децата превърнеха сутринта в малка лудница.