Болд знаеше за този случай. Той обеща да го разгледа и да направи каквото може.
— Това е всичко, което искам.
— Дадено.
— Този цивилен информатор в момента е агент под прикритие. Участва в съвместна вътрешна операция, ръководена от отдел „Специални операции“. Замесени са дори Щатската прокуратура и Имиграционната и натурализационна служба. Но почерка, който описахте… знам със сигурност, че той е по маникюрите — каза тя, имайки предвид изтръгването на нокти. — Виж, рохипнолът е нещо ново за мен. Така че може да става въпрос за някой негов познат, а не за самия него. Не знам. И това ще е оправданието на Малвон, че не ви е казала за него, ако се обърнете отново към нас. Рохипнолът не е част от неговия почерк, не е типичен за него. Именно поради тази причина могат да откажат да ви го предадат. Но изолирбандът и маникюрите — това със сигурност е по неговата част.
— За каква операция става въпрос?
— Тези хора се занимават с всичко, лейтенант. Говорим за измама, контрабанда, продажби на дребно на черния пазар. Обмяна на валута. Пране на пари. Всичко, свързано с пари. Никакви наркотици, никаква проституция, нищо за отдел „Наркотици“ или отдел „Борба с порока“. Но изнудване? По дяволите, лейтенант, този тип — за шефа им говоря, не за информатора — когато са писали определението за изнудване, сигурно са имали предвид него. Те управляват цяла империя. Този тип е шибаният Марлон Брандо на общността на руските имигранти. И е Опасен, с главно О. Това е другата причина, поради която ще искат да ви държат настрана от него: да се забъркаш с тези хора е като да си купиш еднопосочен билет за гробището. Нашият човек — агентът ни под прикритие, е същинска златна мина. Постоянен източник на информация. Благонадеждна, сигурна информация. Компрометирането му ще е истинско бедствие. Благодарение на него разкриваме големи чуждестранни мрежи за пране на пари. Той е като златна жила. Затова знам, че никога няма да успеете да го измъкнете от нас.
Вратата на тоалетната се разтресе. После някой започна да тропа настоятелно по нея.
— Какво, по дяволите… — чу се нечий недоволен глас.
— Някакво име? — попита Болд с разтуптяно сърце. Руската общност, беше казала тя. Пепелта, открита до стола, на който бяха измъчвали Форман, беше от руски цигари. Един от частичните отпечатъци, открит от Бърни Лофгрийн, принадлежеше на руснак. Щрак, щрак, щрак — парчетата от пъзела се нареждаха по местата си. Обичаше тази работа!
Олсън отговори толкова тихо, че дори Лу едва успя да я чуе през шума от течащата в мръсната мивка вода.
— Ясмани Свенград. „Генерал Есетра“.
— Генерал Есетра? — поиска да се увери, че е чул правилно Болд.
— Той внася черен хайвер. Или…
— Нека да позная — прекъсна я лейтенантът. — „ГЕ Импортс“.
— Ами… да — каза впечатлено тя.
По вратата отново се затропа. Лу изкрещя на мъжа отвън да се успокои. После се обърна към Олсън.
— Вашият цивилен информатор… Името му е Малина Алексеевич.
Жената зяпна от изненада. Имаше хубави зъби.
— Откъде знаете това?
— Проявил е непредпазливост — отговори й той.
Болд й каза да се скрие в една от кабините и да заключи вратата. Когато теренът станеше чист, щеше да почука на вратата.
Отключи тоалетната и пусна вътре раздразнения детектив, който замълча тактично, щом видя, че пред него стои лейтенант. Болд се задържа в преддверието, докато детективът не излезе от тоалетната. После почука на вратата, Олсън се промуши покрай него и се отдалечи бързо, без да поглежда назад.
Тя беше нарекла Алексеевич златна жила и Лу си помисли, че си няма представа колко е права.
Повечето от бившите сиатълски консервни фабрики, складове за лед, тухлени навеси за лодки и работилници за корабни платна бяха сринати преди години и заменени със сгради с жилища под наем, ресторанти и туристически атракции. Малко от старите постройки бяха оцелели, до една ръждясали и разпадащи се, най-вече по северното крайбрежие на плавателния канал на Лейк Юниън — последния солен спомен за една отминала епоха. Компютърни чипове бяха заменили консервите с пушена сьомга, а софтуерни програми — раците с меки черупки. Болд се возеше в джетата на Ла Моя, която зави по една алея. За най-южна граница на квартал Балард служеше морската дига край плавателния канал и дървените й подпори, побелели от изпражненията на чайките. Пустите, обсипани с боклуци асфалтови шосета, които минаваха между празните сгради, напомняха за прашните празни улици от старите уестърни. Вятърът, който навяваше морски пръски, бучеше в ушите на лейтенанта.