— Ето го мястото. — Ла Моя посочи почти нечетливите числа над ръждивочервената врата на една стоманена постройка с ламаринен покрив.
Болд извади служебния глок, с който преди две години беше заменил деветмилиметровата си берета, и провери дали е зареден — нещо нетипично за него.
През цялото време, докато бяха пътували насам, Ла Моя му беше разказвал за семинара по тероризъм, част от един продължителен учебен курс, като отново бе изразил загрижеността си заради устройствата, които се предполагаше, че притежават терористите. Един късен следобед към края на курса го бяха завели на някакъв полигон, за да наблюдава демонстрация на част от експлозивите и бомбите с дистанционен детонатор.
— Но най-шантавото оръжие се оказа нещо, наречено Електромагнитен пулс, ЕМП. — Ентусиазмът на Ла Моя можеше да накара всичко да звучи интересно.
— Вече се опита да ми обясниш какво представлява — прекъсна го лейтенантът. Той се интересуваше от технически изобретения, но само ако му вършеха работа, и не изпитваше нужда да знае всичко в тази област. Охлади ентусиазма на по-младия мъж, защото не му се искаше да слуша сложните му обяснения какво представлява ЕМП. Ла Моя, слава богу, замълча.
— Лиз е била любовница на този тип Дейвид Хейс — продължи Лу. — Помниш ли, когато всичко това ми се струпа преди шест години? Бил е Хейс. Има един видеозапис. Порно запис. Този тип, Свенград, може да го притежава. Така че, ако чуеш за някакъв видеозапис по време на разговора ни, да знаеш, че става въпрос за него. Не искам да изглеждаш изненадан.
Ла Моя въздъхна и извърна неловко очи.
— Няма смисъл да криеш изненадата си в момента.
— Не я крия.
— Ще бъде добре, ако този запис не се появи в интернет, във вечерните новини или на следващото заседание на директорите на банката.
— Има си хас.
— Може да решиш, че сме тук заради това.
— Аха.
— Но не е така. Тук сме, за да отведем Алексеевич в управлението за разпит. Имаме негов частичен отпечатък — няма значение, че това е неприемлива улика.
— Това не ме притеснява.
— Не само че разполагаме с пепел от руска цигара, но, както се оказа, „Ес енд Джи“, компанията на Свенград, държи изключителните права за техния внос за цялото Западно крайбрежие. Всъщност ние искаме, направо се нуждаем да сложим пакет от тези цигари в джоба на Алексеевич. Цигарите плюс частичния отпечатък ще са достатъчни да го задържим.
— Може да дойде с нас доброволно.
— Да бе — изсумтя Болд. — Много е вероятно.
— А ако нещата там вътре излязат от контрол?
— Колкото и зле да се развие положението, ще ги убедим да ни пуснат. Ще си тръгнем. Хората, които търсим — а може би това е Свенград — избягват да вършат углавни престъпления. За мен е достатъчно. Няма да посегнат на две ченгета. Те са изключително предпазливи. Свършваме си работата. Арестуваме Алексеевич, ако е вътре, и се махаме.
— Хич не е в стила ми — заяви Ла Моя. — По-скоро ще реша въпроса с оръжие.
Въпреки многото грижи, които го бяха налегнали, лейтенантът избухна в смях.
— Ти си голям веселяк, серж.
— Така разправят.
— Не… не разправят това.
Лу го стрелна с поглед.
— Тогава какво разправят?
— Не искам да изгубя работата си. — Ла Моя отвори вратата на колата и тръгна към сградата.
Когато наближиха червеникавата врата през мъглата от ситни пръски морска вода, Болд каза:
— Не забравяй, че има седемнайсет милиона причини да ни излъже.
— Мислиш ли? — попита Ла Моя, който не можеше да повярва, че незаконно присвоените пари могат да водят към тази ръждясала постройка.
— Съвсем скоро ще разберем.
Ла Моя почука и те влязоха в нещо като малък офис, в който имаше две стари, тъмносиви стоманени бюра, една рецепционистка с дълга коса и червени нокти, която наближаваше петдесетте; няколко окачени по стените бели табла, изписани с разноцветни съобщения, и четири големи, цветни плаката, до един изобразяващи едрогърди жени с розови езици. Реклами на черен хайвер, предназначени за читателите на „Плейбой“. Рецепционистката вдигна слушалката на телефона си и набра нечий номер. Във вътрешността на сградата се разнесе продължителен звън.