— Силиконовата долина — каза сержантът, като посочи към един от плакатите, на който оскъдно облечена чернокожа жена на не повече от двадесет пробиваше с пневматичен чук асфалта на градска улица. Коментарът на Ла Моя се отнасяше до силиконовите импланти в гърдите й. Жената имаше жълта каска с американския флаг. Над нея пишеше: „Ако ви мирише на риба…“. А под пневматичния чук имаше консерва с черен хайвер, под която се четеше: „… значи сте на правилното място — Свенград, черен хайвер от есетра“.
Въведоха ги в прохладен склад, който вонеше на риба. За водач им служеше добре облечен мургав мъж в началото на трийсет и няколко години с умерен акцент. Според досието, което Болд носеше в джоба на сакото си, не беше Алексеевич.
От двете им страни се издигаха лавици от метална мрежа, отрупани с грижливо подредени кашони. По сивия, лъскав бетонен под минаваха пешеходни алеи, очертани с яркожълти линии според изискванията на OSHA23, а високо над главите им светеха живачни лампи, които придаваха на човешката кожа нездрав зеленикав оттенък. Лейтенантът констатира със съжаление, че в момента в склада е тихо и пусто.
— Не ни посещават всеки ден от сиатълската полиция — обади се водачът им.
Говореше граматически правилно и беше поработил върху произношението си, което подсказа на Лу, че вероятно е в Щатите от доста време. Хубавият му костюм изглеждаше необичайно за подобно място, но не и изненадващо, като се има предвид описанието, което беше направила Бет Лароса на двамата мъже, изнудвали съпруга й. Чужденецът ги отведе до остъклен офис, от който се разнасяше приглушен запис на някакъв сопрано изпълнител. Болд харесваше оперното пеене.
Мургавият мъж им отвори вратата, но не ги последва вътре.
Офисът напомни на лейтенанта за собственото му работно място — никакви излишни мебели, само най-необходимото. Обикновен кабинет, пълен с купища документи. Мъжът зад бюрото беше широкоплещест, с пронизващи черни очи, нос на пияница и прошарена, грижливо оформена брада. Той също носеше строг тъмен костюм, но под голямото, с кожена повърхност бюро, което изглеждаше съвсем не на място в този офис, се подаваха чифт изкусно изработени черни обувки с гумени подметки. Лу веднага предположи, че пред тях е Свенград. Този човек определено имаше вид на директор. На шеф.
Мъжът присви очи, надигна се от стола си и се представи:
— Генерал Ясмани Свенград. — Не ги покани да седнат, но и самият той остана прав. — Нека да позная. Изгубили сте нещо.
Лейтенантът долови в речта му британски акцент. Свенград си поемаше въздух между двата предни зъба — тик или опит да тушира зъбобол. При вида му Болд се изненада и дори леко се стресна — нещо, което рядко му се случваше. Ясмани имаше огромно, но пропорционално развито тяло. Беше висок над метър и деветдесет и юмруците му бяха с размерите на боксьорски ръкавици. Същински гигант, който изглеждаше чак нереално — като персонаж от „Алиса в страната на чудесата“.
Но външният му вид не беше единственото забележително нещо у него. Преди да дойде тук, Лу се бе възползвал от малкото информация, която беше получил в мъжката тоалетна, за да проучи „ГЕ Импортс“ и прословутия й собственик, преглеждайки набързо наличните в интернет данни. Това, което научи, му помогна да си обясни защо отдел „Организирани престъпления“ бяха успели да превърнат негов служител в щатски информатор и не желаеха да прекъснат постоянния поток от информация, осигурявана от него. Ясмани Свенград беше костелив орех.
Огромният мъж се оказа не само морски офицер с множество отличия, но и ловък политик. След разпадането на бившия Съветски съюз той изненадващо приел предложението да ръководи морските операции в Каспийско море — нежелан пост, за който се е смятало, че не предлага никаква политическа власт. Едва по-късно истинските му мотиви лъснали. Като най-старшия военен офицер, отговарящ за Каспийско море, той беше заграбил контрола над водите му, след като районът се изплъзнал от здравата хватка на майка Русия. При не по-малко от пет новосформирани правителства, претендиращи за права над каспийския басейн и есетрата в него, Свенград затвърдил със сила господството си над доходния бизнес с черен хайвер, носещ милиони долари печалба. Приятелите му в Москва позволили и дори насърчили действието му, защото в търсене на прословутите яйца бракониерите едва не сложили край на търговията с черен хайвер, избивайки недостигналите полова зрялост риби и обричайки есетрата на изчезване. Ясмани несъмнено се отплащаше добре на московските си приятели, щом те му позволяваха и до ден-днешен да държи монопола над този бизнес. Ето защо Болд смяташе генерала за находчив човек, който не се страхува да употреби сила, за да получи онова, което иска. Много бракониерски кораби бяха „изчезнали в морето“ по време на ранните години от господството на Свенград над Каспийско море.
23
Американски закон, защитаващ от наранявания и болести трудещите се на работните им места. — Б.пр.