Докато Болд се къпеше, тя се облече по-официално. Майлс влезе със сънени очи, събуден от шуртенето на душа. Все същото всяка сутрин. Лиз превключи на автопилот. Облечѝ ги. Срешѝ косите им, докато си мият зъбите. Оправѝ леглата. Сложѝ ги да закусват. Беше приготвила английска закуска за Лу, което, изглежда, го изненада. Тази сутрин със сигурност щеше да закъснее с няколко минути за работа. Да става каквото ще. Нямаше никакво желание да променя положението.
По време на експедитивната закуска успяха да завържат нещо подобно на разговор.
— Случаят с Дани — спомена Лиз, докато разтребваше кухнята. — За какво става въпрос?
— За онова незаконно присвояване на пари. Седемнайсетте милиона.
— Нашият случай? — възкликна изненадано тя. — Банката?
— Ти ни запозна с него. Мъжът, когото заловиха. Помниш ли? Мисля, че беше на някакво коледно парти. Онзи тип.
— Дейвид Хейс — промълви Лиз.
— Пуснали са го предсрочно.
Сърцето й заби по-бързо. Тя се приближи до стенния календар, сякаш заинтригувана от предстоящата седмица: служебна вечеря в „Джаз Али“ и среща с църковното настоятелство за нея, уроци по пиано за Майлс и отново балет за Сара следващия понеделник. На свобода? Вече? Възможно ли е?
— Не знаеше ли?
Дали не мислеше на глас? Тя се предупреди: Спокойно!
— Не, изобщо.
— А аз смятах, че ще уведомят банката. Че всички ще бъдете под напрежение и нащрек, както преди.
— Сигурно ще бъдем.
— Е, това е случаят с Дани. Или нещо подобно, но не съвсем. Работата е още по-заплетена.
— Аха, сигурно е така — отвърна Лиз, като се разположи до децата на един свободен стол. Някои неща просто не могат да бъдат предвидени.
Един белоглав орел с близо двуметров размах на крилете прелетя покрай прозореца на офиса на Лиз Болд, който се намираше на двайсет и деветия етаж. Прие го като поличба, въпреки че не вярваше в подобни неща. Лиз вярваше силно и непоколебимо единствено в Бог. И въпреки че не се опитваше да убеждава никого в съществуването му, дори собствените си деца, не пропускаше да му се помоли в труден момент или по време на празник. Всеки ден й предлагаше възможност да научи нещо за себе си, което да засили вярата й или да я постави на изпитание. Тя живееше, за да вижда радостта в очите на децата си, да чува смеха им, който изпълваше къщата. Най-дребните неща в живота й се оказваха от най-голямо значение. Егоизмът, който според Лиз бе предопределил разболяването й от рак и преоткриването на вярата й, остана в миналото й. Беше се борила да се освободи от този демон, търсейки спасение в молитвите. И сега виждаше задълженията си във вид на пирамида, на чийто връх стоеше Бог, под него децата и съпругът й, после църквата, работата и приятелите й…
Освободен предсрочно. Това приличаше на отказ за опрощение. Лиз не се чудеше какви ще са последствията, а само как да се справи с тях.
Семейството й, работата й, дори репутацията на „Уест Корпорейшън“ и следователно предстоящото й обединение, всичко можеше да се разпадне около нея, ако не успееше да направи необходимото. Орелът олицетворяваше нещо плашещо — фениксът Дейвид Хейс, възкръснал от собствената си пепел.
Телефонът й иззвъня и тя вдигна слушалката.
— Елизабет Болд.
— Аз съм.
Изведнъж се парализира. Дъхът й секна, сякаш преглъщаше твърде бързо вода. Веднага разпозна гласа.
— Хижата на Томи. Пет часа. Внимавай някой да не те проследи. Отбий край пътя. Отвори предния капак, сякаш нещо не е наред. Ако нямаш опашка, затвори го и се качи пак в колата. Трябва да го направиш, Лиз. Моля те. Загазил съм здраво.
Щом чу изщракването от прекъснатата връзка, Лиз също затвори телефона с трепереща ръка, пресъхнала уста и усещането за гадене, което я заля като топла вълна. Напълно зашеметена, тя се вцепени пред чашата си с безкофеиново кафе, от която се издигаше пара. Очите й горяха.
Телефонът иззвъня отново, но Лиз не го вдигна. Усещайки, че може да повърне всеки миг, тя придърпа с крак кошчето за боклук към себе си. В гърлото й заседна огромна буца.
Всеки момент щеше да се разплаче, а за капак ушите й не спираха да пищят. Сякаш някой дращеше с нокти по черна дъска. Тя се насили да прогони всички мисли и спомени с молитва, търсейки подкрепа от невидимата сила, която й помагаше.