— Какво съм сторила? — възкликна тя, обзета от огромно съжаление.
— Можеш да ги надхитриш — заяви Лу по онзи характерен за него начин, който подсказваше, че вече е обмислил следващото нещо, което ще й каже.
Лиз познаваше тази негова черта и го обичаше заради нея — винаги да наднича зад следващия ъгъл — но този път не можа да схване какво има предвид.
— Отърваваме се от тях, но го правим по безопасен начин, като или им сътрудничим, или вкарваме цялата пасмина в затвора. Вече сме предприели определени стъпки и аз съм планирал още няколко, но междувременно трябва да им съдействаш, каквото и да поискат от теб. Това беше посланието, което получих. И което няма да споделя дори със служителите от моя отдел. Ако ти се обадят, по-скоро когато ти се обадят, ще ме уведомиш незабавно и двамата ще решим как да постъпиш. Дали ще включа и по какъв начин ще включа моите хора в играта е нещо, което все още не знам.
— Не ми звучи много редно.
— Не е — отговори той, — но е необходимо.
— И след всичко това искаш от мен да се върна на работа? И да се преструвам, че е само поредният работен ден?
— Имаш да организираш прием.
Лиз не можа да повярва на ушите си. И изражението й го показа на Болд.
— Има втори начин на тълкуване на историята със свраката, който или ще бъде подкрепен от физическите улики, или ще бъде оборен от тях.
— Не разбирам как можеш да говориш толкова спокойно за това — изрече на един дъх тя.
— Възможно е Дани Форман или един заместник-прокурор — Пол Гийзър, да са били съучастници на Хейс, може те да са виновни за престъплението, извършено в хижата. Може те да са свраката, която открадва Хейс от гнездото и го скрива от руснаците.
— Ами Дейвид? Намерихте ли трупа му?
Лу не отговори.
— Най-важното е, ако ти се обадят Форман или Гийзър, независимо от това какво ще поискат от теб, да дойдеш първо при мен, дори да те убеждават в противното. Не вярвай на никого, освен на мен, Лиз.
Тя кимна объркано, несигурна кое би било по-добре за семейството й — Дейвид Хейс да е жив или да е мъртъв. Беше изумена дори от самия факт, че й е хрумнала подобна мисъл.
Лу се пресегна през масата и стисна ръцете й. За нейна изненада неговите се оказаха по-студени и от нейните.
15.
На Болд кабинетът на заместник-прокурор Пол Гийзър му заприлича на офиса на някой библиотекар или младши научен сътрудник — заради разкривените купчини документи, които покриваха всяка хоризонтална повърхност, праха и неприятния мирис на остаряла храна. Той знаеше каква репутация има Гийзър в съдебната зала: своеволен кавгаджия, който говори без заобикалки. Беше се задържал в този кабинет значително по-дълго от самия прокурор и навярно никога нямаше да бъде нает от Щатската прокуратура — логичната кариера за човек с неговия пост — защото голямата му уста му беше спечелила повече врагове, отколкото приятели. Въпросът, който се въртеше в главата на лейтенанта, беше дали ще успее да научи нещо повече от Гийзър за федералното дело срещу Ясмани Свенград и ако съумее, какво що е то. Пол знаеше за аферата на Лиз с Хейс, защото бяха открили отпечатъците му по видеокасетата. Ако искаше да постигне напредък в разследването, с което се беше заел, за да защити семейството си от Свенград, Болд трябваше да разбере кои са всички играчи, каква роля играят и какви са слабостите им.
Гийзър имаше вид на човек, който се поти дори по време на сън, а кожата му лъщеше, сякаш е тичал, а после е взел набързо душ. Говореше се, че е експерт по бойните изкуства, и Лу се увери в истинността на този слух, като видя няколко фотографии на стената, една от които, сложена в триптих, показваше как Пол чупи на две малка тухла с юмрук. Говореше се също така, че често задирял младите, обещаващи адвокатки и бил голям сваляч, но Болд се съмняваше, че младите дами си падат по него.
— Лейтенант. — Гласът на Гийзър беше в пълен контраст с външността му — носов, младежки глас, излизащ от устата на четиридесетгодишен мъж в разцвета на силите си; глас, който несъмнено беше подходящ за съдебната зала, но не и за един обикновен разговор.
— Нещо против? — попита Лу, като посочи вратата на кабинета.
Пол кимна, въпреки че очите му проблеснаха недоволно. Болд затвори вратата, премести купчина документи от седалката на един стол и седна, без да е поискал разрешение. Премести купчината, за да покаже на Гийзър, че владее положението. По правило всички адвокати бяха убедени, че могат да спечелят всеки спор. Лейтенантът беше тук, за да докаже противното.