Лу тръгна крадешком по тесния коридор, като държеше под око вратата на мъжката тоалетна да не би някой да изскочи оттам и да го нападне. Бръчките около присвитите му очи свидетелстваха за дългогодишен опит и натрупани умения, които човек нямаше как да придобие в полицейската академия или в колежа. Те се бяха създали постепенно, също като инстинкта му — нещо като шесто чувство за приближаваща опасност. Болд не беше особено убеден, че притежава шесто чувство, но все пак имаше необичайната способност да „вижда“ местопрестъплението през очите на жертвата — умение, което пазеше в тайна, защото знаеше, че никой няма да му повярва.
Той продължи да върви напред с изострени сетива и усети миризмата на вкисната бира, дезинфектант и цигарен дим, чу приглушената рокендрол музика, над която се извисяваше глъчка от човешки разговори, и видя въртящите се мудно над главата му вентилатори, проблясващия телевизионен екран, по който предаваха футболен мач, и бармана, сновящ по тясната пътечка между рафтовете с бутилки и столовете на изгърбените посетители, чиито лакти сякаш се бяха сраснали с бара, който ги разделяше от душите им.
Сред цялата тази врява се разнесе слабия, но отчетлив звън на телефон — звук, който мозъкът на Болд регистрира като особено важен. Защо, лейтенантът не беше сигурен.
Той застана в един ъгъл, откъдето можеше да вижда целия бар. От лявата му страна имаше малка стая с автомати за флипер и видеоигри, а помещението пред него беше пълно с кръгли маси, повечето от които заети. Мъже с безжизнени погледи, пиещи бира. Жени от всякакъв тип, от достъпни и търсещи компания до необщителни и наранени. Изведнъж Лу долови сред глъчката една дума, толкова неуместна за тази обстановка, че отначало я игнорира напълно, решавайки, че мозъкът му играе номера или че му се е причуло, което не събуди никакви емоции в него. Последните събития го бяха направили безчувствен към всичко — като изтръпнал крак, който не може нито да усеща, нито да стои прав.
— Болд? — повика го отново мъжки глас.
Но мозъкът на лейтенанта пак отказа да обработи правилно постъпващата информация.
— Болд?
Той се завъртя в посока на гласа. И видя отражението на бармана с мустаците и къдравата му коса в огледалото зад бутилките. Държеше слушалката на телефона, застанал в края на бара, до една сервитьорка с деколте, показващо повече от необходимото и с поднос с празни шишета в ръка.
Болд се зачуди дали, ако потвърди самоличността си, няма да бъде отвлечен и да му изтръгнат ноктите. Нима обаждането действително е за него? После му хрумна, че са го примамили тук като куче с кокал. Човекът, обадил се в полицейското управление, е знаел как ще реагира — че ще проследи обаждането и ще отиде на адреса. А ако грешеше, тогава какво? Навярно щеше да последва второ и трето обаждане и накрая контактът щеше да бъде осъществен. Но мъжът беше искал да го отведе на неутрална територия, на място, което нямаше да намери лесно и бързо, а това предполагаше или важен разговор, или заплаха, които непознатият не искаше да бъдат записани. Първото име, което изникна в съзнанието му, беше на Свенград, есетровия генерал. Когато взе слушалката и чу металическия, изопачен звук на синтезирания глас, Лу потръпна. Човекът от другата страна на телефонната линия използваше устройство за промяна на гласа, като онези, които продават в магазини „Радио Шак“. От него гласът му звучеше нечовешки, като на робот.
— Браво на вас, лейтенант — каза гласът на Дарт Вейдър. Звучеше някак комично и ако обстоятелствата бяха по-различни, Болд сигурно би се засмял. Но при сегашните обстоятелства само се ядоса, че са го направили на глупак.
Не е Свенград, реши веднага той. Не можеше да си представи, че руснакът ще пожелае да запази в тайна самоличността си — силата и авторитетът на генерала се основаваха на известността му. Защо ще крие самоличността си?
Лу се подразни, че е толкова предсказуем, че се е оставил да го измамят толкова лесно.
— Защо е тази потайност?
— Разполагате с четиридесет и пет минути да намерите и да ни върнете софтуера, който носеше Тони Лароса, когато припадна във фоайето на банката. Трябва ми номерът на клетъчния ви телефон. Аз ще се свържа с вас.
— Едва ли. — Болд прекъсна разговора.
Барманът го изгледа въпросително дали е приключил с телефона. Лейтенантът вдигна ръка в знак, че ще му трябва още малко. После попита дали клиентите на заведението използват често този телефон. Барманът отговори, че телефонният автомат в коридора не работи повече от година.