Всичко бе започнало съвсем невинно. После невинността изчезна. Замени я неясна, тръпнеща нужда, като глад на наркоман. Влажният плясък на плът и приглушените викове на скрито удоволствие. Престъпление, при което тя беше извършителят. А ченгето — съпругът й.
Интеркомът й избръмча, връщайки я към настоящето. Лиз не отговори. Внезапно й се стори, че целият свят извън този офис действа против нея.
Изпита гняв и се остави да я завладее, защото знаеше, че въпреки всичко ще постъпи точно така, както я беше инструктирал Дейвид.
Нямаше да позволи нищо да попречи на мира и щастието, които двамата със съпруга й и семейството им бяха преоткрили.
Щеше отново да сложи край на това, както веднъж вече бе сторила в миналото.
Преди шест години седеше нетърпеливо зад бюрото си в същия този офис, неспособна да свърши каквото и да било преди идването на компютърния специалист. Ядосваше се, че тези неща отнемат толкова много време. Компютърът й блокира внезапно, оставяйки я без работа. Лиз знаеше, че това не е вярно. На бюрото й имаше купища документи, които чакаха да им обърне внимание, но не можеше да се насили да се захване с тях. За извинение й служеше мъртвият монитор пред нея и свързаният с него ужас, че може да е загубила записаната в компютъра информация. Тя се нацупи като разглезено момиченце, ядосана от факта, че се муси, вместо да свърши нещо полезно.
Най-накрая на вратата се почука и Лиз вдигна поглед тъкмо навреме, за да го види как влиза. Хлапе на двайсет и няколко години, тъмнокосо и със силни рамене. Малко бледо, но с очарователни, интелигентни очи и навик да свива устни между думите по време на разговор, сякаш във всичко, което изрича, е скрита някаква ирония. Заприлича й на скален катерач или на един от онези младежи, които се отправят през уикендите към близките гори в търсене на екстремни преживявания на открито.
— Аз съм Дейвид. И Ти — каза той, визирайки банковия отдел „Информационни технологии“.
— Лиз Болд — представи се на свой ред тя, отнасяйки се към него с уважението, което би оказала на някой автомобилен механик или хладилен техник. — Искате ли стола ми?
— Искам да седна на него, но като приключа, вече няма да ми трябва.
Умник при това. Тя застана от лявата страна зад гърба му, за да наблюдава какво прави с машината й, готова да пристъпи напред и да го избута встрани, ако успее да поправи програмата, с която беше работила, защото тя съдържаше числа, които банков служител като него не трябваше да вижда.
Той започна да трака по клавишите на клавиатурата със скорост, каквато Лиз смяташе, че е присъща само на най-скъпо платените административни секретарки. От време на време изглеждаше, че пише само с лявата си ръка, докато с дясната управлява мишката, сменяйки дузина прозорци с такава бързина, че тя не можа да разпознае нито един.
— Контролният панел? — налучка тя.
— Много добре.
— Бърз сте.
— В писането, да. Но в други неща — не толкова.
Лиз си помисли, че коментарът му е груб, но не каза нищо, защото не искаше да прогони единствения човек, способен да й помогне да продължи работата си.
— Работили сте на някаква програма?
— Да.
— И искате да възстановите изгубените данни?
— Да, стига да е възможно.
— Всичко е единици и нули — значи всичко е възможно.
Де да беше така, помисли си тя. Отношенията й с Лу бяха почти толкова нефункционални, колкото компютърът й в момента.
Дейвид Хейс преустанови това, което правеше, и погледна назад към нея. Лиз се запита отново дали не е изрекла част от мислите си на глас. Възможно ли е да има друга причина за любопитството, изписано на лицето му? Дали не й е задал въпрос, който е пропуснала?
Той се завърна към работата си с клавиатурата, а Лиз осъзна, че пронизващият му поглед е предизвикал у нея едновременно ужас и вълнение. Ужас, защото не знаеше какво може да е пропуснала, и вълнение, защото дълбоко в нея се надигна примитивен копнеж, породен от плътта, нервите и химията в тялото й. Тя пренебрегна тази физическа реакция, сякаш представляваше най-обикновено измамно усещане, като да стоиш бос на килима и да ти се стори, че прехвърчат искри между върха на пръста ти и електрическия ключ на стената. По цялото й тяло се разливаше мека топлина, но Лиз направи всичко възможно да я игнорира.
Хейс си тръгна няколко минути по-късно, когато всичките й данни се бяха появили отново на монитора, но не и преди тя да направи грешката да извика след него: „Вие сте моят герой!“. Това изказване му даде повод да я стрелне с още един от онези погледи. Този път, след като вратата се затвори след младежа, Лиз се разтресе цялата, усети как по тялото й плъзва топлина, сякаш беше изпила чаша алкохол на екс — разбра, че е прекосила някаква забранена линия.