— Това не ми харесва — заяви Риз. — Интернет бар. Схващате ли?
Лейтенантът не беше техно вълшебник, освен в криминалната лаборатория — територия, където малцина можеха да се сравняват с него.
— Не.
— Умно!
— Тоест?
— Дейвид Хейс? Интернет бар „Уеб Стирс“? Това означава наличие на малка интернет мрежа. Проста работа. Направо фасулска за тип, който вероятно би могъл да проникне в компютърната система на Пентагона.
— Той ще проникне в компютърната мрежа на бара — заключи Болд, опитвайки се да следи мисълта му.
— Той отдавна е проникнал там. Контролира един или повече от компютрите. Този тип е добър — отвърна Риз със сдържан респект. — Вероятно ще ви отведе до конкретен компютър. Вие ще мушнете диска в него и край. Той ще въведе точната парола, която ние никога няма да открием, ще копира диска, ще го преформатира и ще унищожи цялата информация, която се съдържа в него. Блестящо!
— Може ли да спрем да го хвалим и да измислим начин как да предотвратим това?
— Не — отсече Риз. — Единственият начин да го предотвратим, е да не отидете в бара.
— Не мога да не отида.
— Знам.
— Значи ни е изработил?
— Да — потвърди Риз. — Ще си получи софтуера.
Краун викът изсвистя по моста сред проливния дъжд. Болд бе загрижен не само от чутото, но и от нещо друго, нещо неуловимо, неопределимо, като вечно изплъзваща се сянка. „Главни пътища? — мислеше си той. — Коли? Интернет страници?“ Някаква подсъзнателна мисъл, която не успяваше да формулира.
Риз, от друга страна, демонстрираше далновидност и за първи път Болд бе обзет от съмнение — вътрешен човек от полицията като Риз би могъл да ръководи всичко това задкулисно и никой никога не би се досетил. Да направи така, че това да изглежда като работа на някой друг, докато манипулира събитията за свое лично обогатяване.
С тази мисъл в главата, лейтенантът паркира и измина пеша мократа пресечка до „Уеб Стирс“. Барът беше от стъкло и керамични плочки, с ултрамодерен интериор с цветни графики и причудливи форми, висящи от тавана, които очевидно трябваше да минават за изкуство. Двайсет и няколко годишен барман със зализана назад коса и просташки очила с черни рамки сервираше разноцветни коктейли в екзотични стъклени чаши със столче. Джеймс Бонд на заплата. Бирата изглеждаше като тъмен кехлибар. Тълпата бе изненадваща смесица от жени и мъже — лейтенантът бе очаквал само мъжка клиентела, воден единствено от предразсъдъците си. Жените показваха голите си пъпове над панталоните с ниска талия, не по-малко предизвикателни от сервитьорките, на една от които се видя задникът, когато се наведе да вдигне паднала салфетка.
Телефонът му отново иззвъня и Лу прекара една-две секунди в обмисляне на казаното от Риз, измъчван от желанието да не отговори на обаждането или дори да излезе от бара. Ала не можеше да направи нито едното от двете. Той натисна копчето за връзка, вдигна телефона до ухото си и изслуша кратката инструкция:
— Компютърът в ъгъла, когато се освободи. Мушнете диска в гнездото и си вървете.
В момента пред въпросния компютър седеше някакво азиатско момиче. Лейтенантът се зачуди дали обаждащият се знаеше това. Той огледа тавана на помещението за охранителни камери, откри две в двата противоположни ъгъла и се запита дали хакерът би могъл да има достъп и до тях. Светът му ставаше все по-малък и по-клаустрофобичен, където и да отидеше. Чувстваше се наблюдаван отвсякъде. Момичето го погледна през рамо и се усмихна, а той си помисли дали не е подставено лице, или е невинна. После се запита дали изобщо някъде имаше невинни хора, подведен отново от сексапилните безцеремонни дрехи на хлапетата — от неговото място бе почти невъзможно да не гледа директно в деколтето на азиатката.
Болд се обърна и се отправи към бара, наблюдавайки я крадешком в огледалото зад бармана.
— Желаете ли нещо?
— Горещ чай в пластмасова чашка?
— Две врати по-нататък. — Собственикът не беше толкова глупав, че да се конкурира с кафенетата.
— Нещо слабо? — подхвърли Болд.
Младежът измъкна меню с обичайните алкохолни напитки и газирани води. Болд си поиска сладка газирана напитка с джинджифилов аромат. Младата азиатка стана от стола. Стегнатото й тяло бе облечено в невероятно тесни панталони. Тя се насочи към лейтенанта, който се почувства стар в тази компания. Почуди се дали тя беше куриер, шпионин или двайсет и няколко годишна проститутка. Девойката вървеше право към него, зърната на младите й гърди чернееха под тениската, плиткият й рипсен панталон подчертаваше неособено изтънченото полюшване на бедрата й, черната й коса бе подстригана на бретон — една класическа и неостаряваща прическа.