— Отговорът е положителен — каза той. — Видели са ви съвсем ясно и на двете места, на които сте спирали.
Двамата обсъдиха възможността Хейс да си е осигурил достъп до охранителните камери на „Уеб Стирс“ и според Риз това бе напълно възможно — „зависи каква програма използват“.
Изхождайки от максимата, че разрешението на едно престъпление понякога се крие в очевидното, Болд набра номера на отдела, занимаващ се с трафика по пътищата. Почувства се като паяк, който внимателно плете мрежата си, знаейки от досегашния си хищнически опит на победител, че трябва да се разчита на нещо повече от случаен шанс. Мухата трябваше да бъде в стаята, за да бъде ефективна паяжината.
Лу поиска всички доклади за аварии и катастрофи, случили се в късния следобед и ранните вечерни часове на главен път 520 в сряда — деня, в който Хейс вероятно бил измъчван, защото Форман твърдеше, че по това време бил попаднал в задръстване на същия този път. След няколко минути получи исканата информация, изключи телефона и забърза обратно към служебната си кола.
В момента, в който се настани зад волана, клетъчният му телефон звънна.
— Аз съм — каза Лиз.
— Здравей.
— Всичко наред ли е?
— Би могло да се каже. Той… или някой друг, вече притежава софтуера. Успя да ни надхитри и няма да можем да го проследим.
— Той?
— Вярваме, че е Хейс. Сега им е необходимо само още едно нещо.
— Достъп? — попита Лиз. Нея самата.
— Да.
— Затова се обаждам. — Тя разказа в подробности за посещението на Форман, без да пропуска нищо, включително и електронния му бележник. — Инсценирали са сцената на мъчението и после са го скрили. Дани е убеден, че могат да се доберат до парите, чиито и да са те. Той подозираше, че ще ти кажа, но настояваше да го запазя в тайна. Каза, че Гийзър ще отрече да има нещо общо с това.
— Криминалистите откриха на местопрестъплението парченца от зъби, много кръв и остатъци от два нокътя — съобщи й Болд. — Това не се връзва с казаното от теб.
— Искали са да изглежда достоверно?
— Може би — съгласи се лейтенантът. Форман и Гийзър знаеха подробностите около другите мъчения. Изведнъж на Болд му се изясни защо се бе чувствал толкова притеснен относно местопрестъплението на Хейс — от него липсваха някои детайли като цигарена пепел и отпечатъци от стъпки.
— Въпросът е — продължи Лиз, — че ако аз съм замесена, ако трябва да извърша трансфера и да изпратя парите на сметка, посочена от Дани, какво ще стане с нас, ако Дани не хване Свенград? Записът? Децата? Ти каза, че човек не бива да си играе с тези хора.
— Така е — отвърна Болд и главата му запулсира, докато се опитваше да сложи в ред мислите си. Щом записът станеше публично достояние, техният живот — а вероятно и този на децата им — никога нямаше да бъде същият.
— Ще измисля нещо.
— Дани се държеше странно, Лу. Не приличаше на себе си.
— Едва ли му е било лесно да те притисне. Правилно постъпи, като ми каза. — Болд си помисли, че зад всичко това стоеше Гийзър. Сега Пол Гийзър дърпаше конците. — Благодаря ти.
— Не звучиш много убедително.
— Скоро ще ти се обадят — каза той. — Трябва да се подготвим за този момент.
— Няма какво толкова да се подготвям. Ще чакам и ще видя какво ще поискат да направя.
— Искам да се обадиш по телефона — каза лейтенантът. — Но от джиесема.
— Какво става, Лу?
— Не сега — отговори той, почти сигурен, че домашният му телефон се подслушва. — Обади ми се от джиесема. — Той се сбогува учтиво и сложи клетъчния си телефон в поставката за чаши.
Вече нямаше доверие дори на собствените си хора.
Някога беше лесна работа да измъкнеш Ла Моя по всяко време на деня или нощта. Беше ченге, което подхождаше към работата си с младежки ентусиазъм. Колкото повече работа, толкова по-добре. И колкото по-рискована, още по-добре. Но семейният живот бе променил положението и Болд негодуваше, че заради Дафни Матюс Ла Моя вече не е същият. Сега той искаше да си стои у дома с нея и Маргарет — дребосъче, което сякаш бе родено да бъде под закрилата на щатските закони за защита на детето, независимо от майчинските грижи, с които я обграждаше Матюс, получила временно попечителство над нея. Само щатското правителство можеше да определи като „временни“ четиринайсет месеца целодневни грижи. Но Ла Моя беше под напрежение, също като Дафни, че има вероятност детето да им бъде отнето — в резултат на това се бе превърнал в човек, който не иска да излиза от таванското си жилище.