Най-накрая Болд сподели подозренията си с Ла Моя в акт на отчаяние, който му се искаше да избегне. Не беше в негов стил да изказва подозрения, преди да разполага с нещо повече от голи предположения. Но нищо в този случай не беше в „неговия стил“, така че прибегна до открита манипулация, знаейки, че Ла Моя няма да откаже да му помогне.
— Две посещения за един ден. На какво дължа това удоволствие? — Облечен в сини дънки и карирана трикотажна риза, Пол Гийзър по нищо не приличаше на адвоката, заемащ малката кантора в Съдебната палата. Той бе станал толкова предсказуем със сивите си костюми, бели ризи и консервативни вратовръзки, че тази друга страна на личността му, застанала на входната врата, изненада лейтенанта. Гийзър ги гледаше над чифт евтини очила за четене, кацнали на върха на носа му.
Независимо от късния вечерен час той прие Болд и Ла Моя, без да задава въпроси защо е това изненадващо посещение.
— Бира? Кафе? Чай за вас, лейтенант? — Като не получи отговор, покани ги с жест да го последват. Гийзър може да бе свалил костюма, но не и наперената самоувереност, характерна за прокурорите.
В стаята миришеше на секундно лепило — силна миризма, която върна Болд към младостта му.
— Модели на самолети?
— Близо сте — отвърна Гийзър, впечатлен, че лейтенантът е доловил миризмата от такова разстояние.
Тримата минаха през друга врата и влязоха в библиотека с махагонова ламперия и кожени мебели, която прилягаше повече на английско имение, отколкото на тази облицована с дъски двуетажна къща с алуминиева дограма на прозорците. Вградени лавици се издигаха от пода до тавана, а в далечния ъгъл бе разтворена малка стълба. Ала всичко това изглеждаше купено по каталог, а не наследено. Беше един бленуван свят насред буржоазно предградие.
Тъмен кожен глобус стоеше на поставка близо до писалището. Бюрото бе покрито с вестници, а отгоре лежеше зелена стъклена бутилка. В нея можеха да се видят първите детайли на корабен корпус. Отстрани имаше комплект дълги пинсети, лупа, макара с конци, малка купчинка от тъмни дървени пръчици с размера на клечки за зъби, бръснарско ножче и стек с клечки за уши.
— Кой е корабът? — попита Болд, настанявайки се на неудобен капитански стол срещу бюрото. Ла Моя седна на другия, като се оглеждаше.
— „Франсис и Елизабет“, 1742, плавал е от Ротердам до Филаделфия.
— Впечатляващо — каза Ла Моя неубедително.
Гийзър взе лупата и разгледа първите елементи на корабчето в бутилката, после я остави на бюрото и се обърна към посетителите си.
— Извинете, че продължавам с това, но не мога да спра по средата. Ще ми изсъхне лепилото. — Той бутна очилата за четене нагоре, взе чифт пинсети и с невероятно сигурни ръце постави един от изграждащите елементи отстрани на миниатюрния корпус на корабчето.
— Нашето лепило също изсъхва, Пол. И ние също не можем да спрем по средата.
— Тогава казвайте — рече Гийзър, без да отделя очи от модела.
Да разпитваш прокурор за личното му замесване в случай беше опасно и Болд го знаеше.
— Нужно ни е да знаем къде го държите.
— Кого?
— Искаме да го разберем веднага — натърти лейтенантът. — Не можем да играем повече на вашите игрички. Не и тази вечер.
— Как бихме могли изобщо да играем, като не искате да споделим музиката? Не знам за какво говорите, лейтенант.
Не можеше да го принуди, така че Болд си помисли, че ще трябва да го пречупи малко по малко. Не че не го очакваше. Ла Моя присъстваше основно като свидетел. На лейтенанта му хрумна, че Гийзър сигурно го е предвидил, и ако беше така, той също е забелязал, че посещението на Болд е официално.
— Защо премълчахте срещата ви с Хейс?
— Вече ви казах: тя не се осъществи — отговори Гийзър. — Да не очаквате от мен да ви губя времето?
Приемлив отговор, но той не удовлетворяваше Болд.
— Казахте, че нещо се е случило.
Ла Моя се намеси:
— И дори не сте наблюдавали моста? Ей така, от разстояние, от някоя сграда или от някое друго място?
— В действителност аз отидох до моста. Паркирах там, където ми беше казано. Но когато Форман ме информира, че е попаднал в задръстване, се махнах оттам.