— Бих искала да ви помогна, лейтенант. Трябва да слизам от колата.
— Пет минути. Максимум десет.
— Невъзможно.
— Тогава кажете на хората ви следното: в неделя вечер, по един или друг начин, аз ще доставя Свенград на парадния вход, така че ще бъде по-добре те да попречат на вашия човек да пресече канадската граница или да се качи на някой самолет, защото всички ние ще имаме нужда от него, ако искаме да свидетелства.
— Ще полудеят, ако им го кажа. — Сега и в нейния глас се долови нотка на отчаяние. — Работим по този случай почти една година. Не можете да постъпите така, лейтенант.
— Аз не искам разрешение, детектив. Опитвам се да ви помогна.
— А ако успея да ви уредя среща с Алексеевич? — попита тя. — Тогава какво?
— Сега вече ме слушате — отвърна Болд. Той спря колата до посочения от нея тротоар със съзнанието, че си е извоювал срещата. — Вашето име никога няма да бъде замесено.
— Не знам дали да ви целуна, или да ви халосам — заяви Мади, отваряйки рязко вратата си.
Лу се увери, че жената има номера на мобилния му телефон, и отново потегли, убеден, че е отклонил мисълта й от собственото си блестящо хрумване, като се питаше дали сега не би могъл да обърне нещата в своя полза.
Лиз беше на път да полудее от нетърпение и от параноичното чувство да бъде непрекъснато наблюдавана и охранявана. Последното нещо, което Лу бе поискал от нея, преди да излезе, я беше сащисало, но тя се бе научила да се доверява на преценките и инстинкта му — когато ставаше дума за планиране, той нямаше равен на себе си.
За нейна изненада третият магазин, в който позвъни, беше отворен до късно в петъчната вечер и мъжът с женствения глас отсреща се опита да й продаде всякакъв род екстри, които не й бяха нужни. Тя се обади тайно, както бе предложил Лу, като използва кухненския безжичен телефон, но звънна от банята, с пусната чешма, докато Боби Гейнис я пазеше във всекидневната, като прелистваше списания и постоянно наместваше в ухото си миниатюрната слушалка, която я свързваше с диспечера. През годините на брака си Лиз бе слушала много пъти Лу да разказва за такива операции, но да бъде централната фигура в нещо такова се оказа изтощително, въпреки че тя не правеше почти нищо и не ходеше никъде. Самото нервно напрежение изцеждаше физическите й сили и я докарваше до параноя. Купуването и доставката на костюма бе уредено. Тя повтори два пъти нарежданията си, за да се увери, че всичко е разбрано правилно. Съпругът й бе дал точни разпореждания и тя имаше намерение да ги спази.
— Всичко наред ли е при вас, госпожо Болд? — извика Гейнис, като почука леко на вратата на банята.
— Излизам след минутка. На горния етаж има друга баня — добави Лиз.
— Нямах това предвид — отвърна Гейнис. Тя не се нуждаеше от тоалетна, искаше подопечната й да се върне на стола си във всекидневната. Ченгетата си пазеха територията.
На Лиз й се искаше мобилният й телефон да звънне, за да се ангажира с нещо друго, освен с това да се тревожи. Изобщо не беше очаквала, че ще бъде толкова нетърпелива да й възложат някаква задача, толкова готова да я изпълни. Ако в този момент някой я бе накарал да чисти риба, щеше да го направи. Щеше да стори всичко, за да се освободи от напрежението на чакането.
Миг по-късно тя се укори, че не мисли като Лу, че не разбира обстановката и не знае как да се контролира. Тя излезе от банята и с мисълта, че върши нещо правилно, върна кухненския безжичен телефон на поставката му на стената. Но малко след това, като погледна натам, видя на вратата между кухнята и всекидневната Гейнис, облегнала рамо на касата и кръстосала единия крак пред другия.
— Не — каза Гейнис по безжичния телефон. — Само проверявам дали е отворено. — Тя приключи разговора. Беше натиснала „Повторно набиране“. Досетила се бе какво прави Лиз в банята и веднага се бе заловила за работа след връщането на телефона.
— Каква е тази работа с магазина за костюми, госпожо Болд?
— Мисля, че е по-добре да дойдете тук и да седнете — отговори Лиз. — Обяснението ми може да отнеме известно време.
— Не смятах, че ще се възползваш от предложението ми толкова скоро — каза Ла Моя от съседната седалка. Бяха изминали по-малко от трийсет минути, откакто Болд го беше оставил пред блока му. — Едва успях да си погълна вечерята. — Той ядеше внимателно голяма шоколадова сладка, като отгризваше малки парченца и се наслаждаваше на всяка хапка.
Лу не можеше да си спомни кога е ял за последен път. Сега разполагаше само с малко горещ чай, който затопляше поставката за чаши. Той разказа на сержанта за изненадващото посещение на Мади Олсън, но не спомена името й, нито в кой отдел работи, само каза, че е „детективка“.