— Да — каза Болд, — но поне се обадих, което би трябвало да има някакво значение.
— Не е задължително — отговори му заместник-прокурорът.
Всъщност, когато имаха някакво основание, полицаите можеха да разбиват врати и го правеха, без изобщо да си правят труда да искат съдебно разрешение. Лу знаеше, че в шейсет процента от случаите съдът признава уликите, събрани по време на подобни акции. Той не искаше да се лиши от улики, но и не искаше да остави Форман или Хейс нито минута по-дълго в тази сграда, затова взе прибързаното и трудно решение да махне одобрително на Ла Моя. Решението му бе продиктувано отчасти от факта, че нямаше гаранция дали ще успеят да проникнат в конфискуваната печатница през счупения прозорец, а отчасти и от това, че по противопожарната стълба се катереше не някой друг, а Джон. След като му даде знак, лейтенантът забърза обратно към заключената предна врата, защото знаеше, че Ла Моя ще се появи там всеки момент с доволна усмивка и с духовита устна забележка.
— Добре дошли в Хаят31. Може ли да проверя резервацията ви? — попита го сержантът.
— Знаех си, че ще изръсиш нещо остроумно. Просто не можа да се сдържиш, нали?
— Трябва да си поддържам репутацията — отвърна Ла Моя.
Болд влезе в просторно, празно помещение, което миришеше на котешка урина и на екскременти. Бетонният под бе изцапан с мастило и покрит с хартиени отпадъци. Беше тъмно. Двамата детективи използваха малки фенерчета „Маглайт“, за да осветяват пътя си.
Централното помещение изглеждаше с размерите на баскетболно игрище, само че таванът беше нисък. Внезапно Лу изпита страх — своевременно предупреждаващ знак, на който той с годините бе свикнал да се доверява и на който се почувства длъжен да се довери и сега. Това „чувство“ обикновено се оказваше не просто усещане, а подсъзнателно регистриране на улики, незабелязани веднага. Когато лейтенантът спря да върви, за да огледа обширното пространство, Ла Моя нито възрази, нито го попита защо е спрял. Болд знаеше, че Джон ще му спести остроумните си коментари. Въпреки всичките си лудории, сержантът се отнасяше сериозно към работата си. Ла Моя клекна и също започна да се оглежда, като шареше по пода с лъча на фенерчето си.
Внезапно лъчът му спря да се движи.
— Това ли търсеше? — Той освети две тънки черни ивици, които прекъсваха на места и приличаха на следи от спирачния път на велосипед. Не една, а две и почти успоредни.
— Добра работа, Джон.
Те проследиха черните ивици по пода. Те ту се разширяваха, ту се стесняваха. На места бяха по-дълги, на места по-къси. Лейтенантът определи посоката им на движение по формата и по разположението им.
— Следи от токове — заяви той, докато ги следваха из просторното помещение.
Бяха влачили по пода нечие тяло. Болд се напрегна и се опита да овладее дишането си, за да се пребори с адреналина, който заплашваше да го завладее. С навлизането им във вътрешността на залата мракът се сгъстяваше все повече и те ставаха все по-зависими от светлината на малките фенерчета. Лейтенантът знаеше, че могат да вървят по следите на някоя влачена през печатницата машина, на кола за разнасяне на стоки с черни гуми или на ръчна количка за багаж. Но смяташе, че не е така. Човешко тяло, твърдеше вътрешният му глас. Тялото на Дейвид Хейс.
— Ние сме на територията на Сиатълското полицейско управление и това ни дава правото да проверим онзи счупен прозорец. Всичко е наред, серж. Никой не може да ни обвини, че сме надвишили правомощията си. — Ла Моя изказа твърдението по-скоро на себе си, защото неговият инстинкт също му подсказваше, че са попаднали на гореща следа, и не искаше някакви си формалности да им попречат да разберат какво ги очаква в края на дирята. Но въпросните формалности бяха проваляли разследването им многократно в миналото и те знаеха каква е истината. Бяха поели голям риск. Нямаше никаква гаранция какво ще открият в тази печатница.
Следите заобикаляха една стена и минаваха през проход с липсваща врата, после се спускаха по широко железобетонно стълбище. Сержантът извади механично пистолета си и провери дали е зареден, сетне премести фенерчето в другата си ръка и протегна и двете пред себе си. Болд продължи да върви на половин крачка зад гърба му, извън огневата линия, но не извади оръжието си. Провери го само веднъж, после отметна спортното си сако зад кобура, така че да може да извади светкавично пистолета си в случай, че на Джон му потрябва подкрепление. Ла Моя беше отличен стрелец. Ако нещо се раздвижеше там долу без предупреждение, лейтенантът знаеше какви ще са последствията.