— Хейс е тук — простена той. — Изглежда ми в прилична форма.
— Вратата?
— Чиста е — отговори Джон и побутна ръката на Болд, за да я отвори по-широко.
На лейтенанта му бе достатъчен един-единствен бърз поглед, за да се увери, че мъжът вътре е Хейс. Програмистът беше със запушена уста, завързан за един метален стол в стая с десетки рафтове, пълни с вехтории. На лявата му ръка имаше груба превръзка, а устата и лицето му изглеждаха подпухнали и насинени.
— А нашите приятели? — попита Ла Моя.
— Някакви изходи? — Лу се промуши покрай сержанта, като го остави да охранява вратата на стаята. Развърза Хейс, но не отпуши устата му, защото не бе сигурен дали ще пази тишина.
Чу стъпки на горния етаж и предположи, че новодошлите са поне двама. Болд не искаше стълкновения, не и когато наградата беше мъж, способен да достави седемнайсет милиона долара. Подобни залози караха хората да оглупеят, а глупавите хора вършеха глупави неща.
— Минах покрай един — информира го Джон, — въпреки че не мога да гарантирам къде ще ни изведе.
— Да тръгваме. — Лу хвана Хейс за ръката и го изправи.
Мъжът залитна на изтръпналите си крака и Ла Моя влезе в стаята и го хвана за другата ръка. Помещението миришеше на екскременти и на урина и лейтенантът осъзна, че програмистът се е изпуснал в гащите.
— Шибаняк — изруга Ла Моя, щом вонята го лъхна по-отблизо.
Изведоха Хейс през вратата, като го крепяха помежду си, сякаш беше инвалид. Лу видя на стълбището да проблясва светлина и даде знак на сержанта да ги води. Те се обърнаха и тръгнаха забързано по една пътека между индустриалните отпадъци. Напрежението на Болд растеше, защото хората зад тях ги приближаваха с всяка измината крачка. Той размаха ожесточено ръка, сочейки напред в знак да увеличат скоростта си. В отговор Джон пое още по-голяма част от тежестта на Хейс върху себе си.
В края на дългата пътека Ла Моя ги поведе наляво.
Лейтенантът погледна назад и видя през плетеницата от метал светлината на два прожектора. Бяха стигнали до подножието на стълбището и сега се чудеха накъде да тръгнат, също както бяха умували над тази дилема преди броени минути. Една от светлините пое наляво, а другата надясно, сякаш беше нейно огледално отражение. Болд погледна отново напред с надеждата, че ще види знак, сочещ към изхода, но тъмнината му позволяваше да вижда на не повече от няколко крачки пред себе си. И Ла Моя като него държеше фенерчето си насочено към пода, а главите и на тримата бяха наведени, защото внимаваха да не се спънат в някоя вехтория и да не вдигнат шум.
Непознатият мъж отляво зави зад същия ъгъл, зад който бе завил и лейтенантът. После извика нещо на руски и краката на Болд изведнъж се раздвижиха още по-бързо. Не беше уплашен. Твърде дълго беше работил като полицай, за да се уплаши. Обикновено другите се страхуваха от него. И все пак звукът на този специфичен език, който свързваше с всички средства и методи на насилие, смрази кръвта му и Лу изпита остър пристъп на страх. Сержантът, който не се страхуваше от никого и от нищо, също ускори крачка. Може би заради тежестта на Хейс, когото мъкнеха със себе си, и заради уязвимостта им, а може би по някаква друга причина, движенията им бяха в унисон. Дори Хейс, изглежда, откри у себе си прилив на сили при звука на този чужд език. Тримата стигнаха до ръждясала стоманена врата с аларма, на която имаше предупредителен надпис да не се отваря, и Болд се запита дали за техен „късмет“ алармата на аварийния изход няма да се окаже единственото нещо, което все още функционираше в тази сграда.
Дори и алармата да не работеше, отварянето на вратата сигурно щеше да предизвика оглушителен шум — старата ръждясала стомана не можеше да бъде раздвижена безшумно. Пък и не им оставаше нищо друго, освен да се надяват, че стълбището зад нея, което навярно излизаше на някоя странична улица, нямаше да е задръстено като подземието с вехтории, които да им попречат да я отворят или да направят изкачването им по стълбите невъзможно.
Ла Моя постави дясната си ръка върху резето на вратата и погледна лейтенанта в мъждивата светлина на фенерчетата. Чакаше позволението на Болд и Лу се зачуди дали това наистина е най-добрият начин на действие. Оттеглянето им несъмнено щеше да привлече вниманието. А ако не беше наложително да се измъкнат оттук, щяха да се изложат на ненужен риск. Но когато светлината от дясната им страна примигна и изчезна, значително по-близо до тях, отколкото Болд си бе представял, той кимна и Джо издърпа резето.