— Може ли да го обсъдим? — Лиз усети, че Хейс е на път да избухне в гняв. Тя беше присъствала на няколко подобни изблика в миналото. Отстъпѝ. — Ти дойде тук, за да поговорим, нали? Ако не си дошла заради това, тогава защо?
— Не знам. — Лиз изпита гняв, после й се доплака и това я ядоса още повече. — От страх, струва ми се. Защото ме е страх, че ще съсипеш живота ми.
— Няма. Никога — отвърна той. — Точно обратното. Това, което ти предлагам, е от полза и за двама ни.
Пак тази негова аргументация.
— Моля те, излез от колата. Плашиш ме.
— Не ти говоря да избягаме заедно, нито да се върнеш в леглото ми. Приключихме с това, въпреки че отношението ни към този факт е различно. Посланието е прието. Говоря за нашето освобождение.
Лиз потръпна. Тя беше свободна допреди няколко часа. Сега откри, че очите й пробягват към страничното огледало от нейната страна с надеждата да зърне някой преминаващ наблизо автомобил. Можеше да изскочи от микробуса и да го спре. Ако опиташе подобно нещо, Дейвид със сигурност щеше да избяга. Дали щеше да го направи?
— Преебах се, Лизи.
— Не ми викай така. И не използвай подобни думи пред мен.
— Ядосах неподходящите хора. Мисля, че щяха да ме убият, ако не искаха да си върнат парите.
— Моля те, излез от колата.
— За бога, Лизи. Изтръгнаха ми два нокътя и ми направиха вдлъбнатина в черепа. — Той се опипа по главата. — Щяха да ме убият.
Щѐ ми се да те бяха убили.
— Сигурно ти се иска да го бяха направили.
— Глупости.
— Нуждая се от помощта ти.
— Не е вярно. Отиди в полицията. Те ще те защитят. Това е начинът.
— От тези хора? Не мисля.
— Моля те, излез от колата — повтори тя, като търсеше трескаво някакво раздвижване в огледалото.
— Те ми разказаха за кучето ми Бък. Помниш ли Бък? Описаха ми как са го убили.
— Моля те, излез. — Тя почувства, че я обзема паника. Направѝ нещо!
Той държеше ключовете на колата в дясната си ръка и ги прехвърляше несъзнателно между пръстите си, сякаш броеше мъниста на молитвена броеница.
— Майка ми ми писа за Бък. Грижеше се за него вместо мен. Писа ми, че бил изял някаква развалена храна или нещо подобно. Или е бил отровен.
— Съжалявам за Бък.
— Не става въпрос за Бък, а за майка ми. Работата е там, че те знаят къде живее. Могат да я измъчват. И ще го направят, ако откажа да им съдействам. Тези хора не се интересуват от нищо друго, освен от парите си.
— Тогава им ги дай. И ми подай ключовете, ако обичаш.
— Не мога да им върна парите, защото не мога да вляза в банката.
Лиз усети как сърцето й се разтуптя трескаво.
— Разбираш ли?
— Не. Това не подлежи на обсъждане. Отиди в полицията. Кажи им къде са парите и поискай защита.
Хейс й се присмя.
— Да не мислиш, че някой друг го е грижа за онези пари, освен хората, които ме преследват? Банката си получи застраховката. Щатът ме осъди. За тях случаят е приключен.
— Банката ще приветства връщането на парите, повярвай ми.
— Пропускаш най-главното, а то е, че тези хора ще приветстват връщането на парите им. Няколко минути, Лиз… — Той се спря, преди да е довършил галеното име, с което я наричаше преди. — Няколко минути от твоето време. Ако прехвърлиш парите, майка ми ще живее.
— Не ме въвличай в твоите машинации.
— Окей… Окей… Тогава кого предлагаш? Тони? Кой друг има достъп до „Информационни технологии“? Или да се обадя на Филип и да го помоля за пропуск?
Тя протегна ръка към ключовете.
— Ти знаеш много добре как да помогнеш на майка си, Дейвид. Това не е моя работа.
Хейс си пое дъх и облегна глава на седалката.
— Тогава ще ми услужиш ли с някакви пари? Да купя самолетен билет на майка ми или нещо подобно. И това ме устройва. — Той се усмихна иронично.
— Неприятно ми е за майка ти. Честно. Но решението на проблема е да сключиш сделка с полицията.
— Властите няма да се задоволят само с парите. Те са алчни — ще поискат да им предам и другите хора, онези, от които ги откраднах. А аз, държа да отбележа, нямах представа кои са. Имаше само една обикновена банкова сметка. Фиктивна при това. Но няма начин… със сигурност няма начин да постъпя толкова глупаво, повярвай ми. — Лявата му ръка, тази с ръкавицата, потръпна неволно в скута му.