Мади се облегна назад в кожения си фотьойл, въздъхна с израз на отвращение и предложи:
— Започвай да говориш.
— Обади им се — инструктира я Алексеевич.
Тя погледна към лейтенанта с нарастващ гняв. Той поклати глава. Олсън каза на мъжа до нея:
— Не мога.
— Обади им се — повтори Малина.
— Тази среща е неофициална — напомни му Лу. — Нито нейните хора знаят за нея, нито нашите. Така че как би могла да се обади? Ще трябва да признае, че е уредила срещата, а тя не иска това. Нито пък ние. Ако се обади, ние ще си тръгнем, а ти ще се озовеш или в ареста, или при Свенград.
Сините очи на Алексеевич зашариха между тримата, а физиономията му вече не беше толкова самоуверена.
— Искаш ли удължаване на срока? — попита Ла Моя.
Болд извади детективския си бележник и един химикал в открита проява на самоувереност.
Руснакът започна доклада си.
— Правя това, което ми кажат. И докато доставям сведения, съм имунизиран.
— Има имунитет — поясни Олсън на Лу и на Джон.
— Не и от нас — повтори лейтенантът.
— Времето ни изтича — напомни Ла Моя.
Болд реши да рискува.
— Да го направим по следния начин. Аз ще запълвам празните места, а ти ще ме поправяш, когато сгреша.
Зад тях се разнесоха одобрителни викове. Лу не се интересуваше каква е причината, но за миг си представи, че го аплодират заради избора, който бе предложил на Алексеевич.
Малина сви устни и кимна леко. Олсън извади тесен бележник, подобен на онези, които Болд и Ла Моя носеха в джобовете на саката си. „От един дол дренки сме“ — помисли си лейтенантът. Джон даде знак на сервитьорката и постигна онова, което руснакът не беше успял. Поръча му водка с лед.
Лу преобразува въпросите, които се въртяха в главата му, в твърдения и ги изложи внимателно като картоиграч, раздаващ карти в игра на покер. Двамата със сержанта търсеха издайнически признаци — тикове, показващи, че заподозреният знае за събитията или нежеланието му да говори за тях. Малко хора се владееха толкова добре, че да не разкрият неволно емоциите си. Алексеевич трябваше да се пребори с чуждия език, късния час и няколкото питиета, които вече бе изпил. Болд не бързаше да го притиска и съсредоточи вниманието си главно върху Пол Гийзър и Дани Форман. Руснакът се опита да прикрие любопитството си — очевидно беше очаквал въпросите да се въртят около Дейвид Хейс.
— Форман работи за Свенград — каза лейтенантът, като назова мъжа, който беше горе-долу по средата на списъка му със заподозрени.
— Не. — Малина отпиваше прекалено често от водката си, а това беше сигурен знак, че е нервен.
Отговорът изненада Болд. Това му се струваше най-логичното обяснение.
— Знаеш, че е така, или просто предполагаш? — Но Мади поклати глава и той осъзна, че задава въпрос, а не използва твърдение.
— Хейс изчезва. Отивате при Гийзър, защото си мислите, че той стои зад изчезването му, но се оказва, че грешите. Гийзър ви посочва Форман.
— Да.
Това му напомняше на играта „Двайсет въпроса“33, на която беше играл като малък с родителите си по време на дълги пътувания с кола. Мисълта за родителите му го накара да се сети за сестра си, а покрай нея и за децата си. Не искаше да разпитва руснака по този начин, но продължи, защото Олсън не възразяваше.
— Форман заплашва Свенград — заяви Лу. — Изнудва го срещу обещанието да му върне Хейс.
— Не знам нищо за това — отвърна Алексеевич, изневерявайки на едносричните си отговори — изключително добър признак, който показваше, че или се отпуска все повече, или става все по-пиян.
Ла Моя изглеждаше готов да каже нещо, но размисли и го прошепна в ухото на лейтенанта. Болд се почувства ужасно от факта, че използва приятеля си и че не му разкрива целия си план, но така по-късно щяха да търсят отговорност само от него и от Лиз. Джон не беше в течение на замисъла му. Лу вярваше, че от запазването му в тайна зависи безопасността на Лиз.
— Намерили сте Форман — продължи Болд. — Имам предвид тази вечер.
— Да. Убедихме Гийзър да му се обади. Форман се хвана на въдицата.
— Форман ви издава местонахождението на склада, в който е затворен Хейс. И вашите хора тръгват да го търсят.
— Да.
— Кой е изтезавал Хейс в хижата, ако не си ти?
— Не съм аз — потвърди Малина. — Не знам кой.
— Някой от хората, с които работиш?
33
Игра, при която единият играч трябва да познае какъв предмет си е намислил другият играч, като му зададе 20 въпроса, а той им отговори с „да“ или „не“. — Б.пр.