Уинстън прочете неприемливата статия. Както изглеждаше, заповедта по частта на Големия брат е била посветена главно на възхваляването на дейността на организация, известна като ПКЦУ, която снабдяваше моряците от плаващите крепости с цигари и други блага. Специално се хвалеше другарят Уидърз, изтъкнат член на Партядрото, който се награждаваше с Ордена за изключителни заслуги — втора степен.
Три месеца по-късно, без никакви обяснения, ПКЦУ внезапно бе разформирована. Можеше да се предположи, че Уидърз и неговите сътрудници са изпаднали в немилост, но нямаше доказателства нито в печата, нито по телекрана. В това нямаше нищо неочаквано, тъй като беше съвсем обичайно политическите престъпници да не бъдат съдени и дори публично разобличавани. Големите чистки, помитащи хиляди хора, с открити процеси за предателите и престъпниците на мисълта, които правеха жалки самопризнания за злодействата си и след това биваха екзекутирани, бяха специални, показни изпълнения и се организираха не по-често отведнъж на няколко години. Обикновено хората, които си бяха навлекли гнева на партията, просто изчезваха и за тях никога нищо не се чуваше. От тях и помен не оставаше. Някои може би дори бяха живи. Уинстън познаваше лично поне трийсет души, без да брои родителите си, които бяха изчезнали по едно или друго време.
Уинстън леко поглади носа си с кламер. В кабинката отсреща другарят Тилътсън продължаваше заговорнически да се привежда над диктографа. За миг вдигна глава: отново враждебният блясък. Уинстън се запита дали другарят Тилътсън не се занимава със същата задача като него. Беше много възможно. Такава деликатна работа никога не се поверяваше само на един човек: от друга страна, да се повери на комисия би означавало публично да се признае, че се извършва фалшификация. Най-вероятно бе, че десетина души в момента се съревновават над версии за това какво всъщност е казал Големия брат. По-късно някой ръководител от Партядрото щеше да избере една от версиите, щеше да я редактира и да пусне в действие сложната машина за необходимите съпоставки и след това предпочетената лъжа щеше да потъне във вечния архив и да стане истина.
Уинстън не знаеше защо Уидърз е изпаднал в немилост. Може би за корупция или за некомпетентност. Може би просто Големия брат се отърваваше от прекалено популярен подчинен. Може би Уидърз или някой негов приближен са били заподозрени в еретични помисли. Или може би — и това беше най-вероятно — просто защото чистките и изпаряванията бяха съставна част от механизма на властта. Единственият ключ към загадката бяха думите „отн неличности“, което означаваше, че Уидърз вече не е жив. Не всички арестувани неизбежно стигаха до гибел. Понякога ги пускаха на свобода за година-две, преди да ги екзекутират. Много рядко някой, когото от години си смятал за умрял, се появяваше като привидение на публичен процес и със свидетелските си показания уличаваше стотици други, преди да изчезне, този път завинаги. Уидърз обаче вече беше не личност. Той не съществуваше; той никога не бе съществувал. Уинстън реши, че не е достатъчно само да промени тона на речта на Големия брат. По-добре беше да я посвети на нещо, което няма никакво отношение към първоначалната тема.
Можеше да обърне речта в обичайното заклеймяване на предатели и престъпници на мисълта, но това прекалено биеше на очи, а ако измислеше някоя победа на фронта или някое триумфално преизпълнение на деветата трилетка, щеше твърде много да обърка документацията. Тук се изискваше чиста измислица. Изведнъж като по поръчка в ума му възникна образът на другаря Огилви, наскоро загинал геройски в бой. Случваше се Големия брат да посвети заповед по частта на някой скромен редови член на партията, чиито живот и смърт издигаше като пример за подражание. Днес той ще почете паметта на другаря Огилви. Вярно е, че такъв човек не съществуваше, но няколко реда във вестниците и няколко подправени фотографии щяха да му вдъхнат живот.
Уинстън помисли малко, после придърпа към себе си диктографа и започна да диктува в добре познатия стил на Големия брат: стил, едновременно военен и педантичен, и поради навика да задава въпроси, а после сам да си отговаря („Какъв извод можем да извлечем от този факт, другари? Изводът — а той също е един от принципите на ангсоц — е, че…“ и т.н. и т.н.) — лесен за подражание.
На три години другарят Огилви не признавал никакви играчки освен барабан, автомат и вертолет. На шест — като специално изключение от правилника, една година преди определената възраст — влязъл в организацията на Разузнавачите; на девет станал отряден ръководител. На единайсет предал чичо си на Полицията на мисълта, след като подслушал разговор, който според него криел престъпни помисли. На седемнайсет станал районен инструктор на Младежкия антисекссъюз. На деветнайсет изобретил ръчна граната, която била одобрена от Министерството на мира и при изпробване убила наведнъж трийсет и един евразийски пленници. На двайсет и три години загинал в бой. Преследван от изтребители на врага по време на полет над Индийския океан с важни донесения, той скочил от вертолета в дълбоките води заедно с донесенията, като преди това увеличил теглото си с автомата: кончина, за която е невъзможно да се мисли без чувство на завист — заявява Големия брат. Големия брат добавя няколко думи за чистотата и целеустремеността в живота на другаря Огилви. Той бил пълен въздържател и непушач, нямал други развлечения освен всекидневната едночасова тренировка в гимнастическия салон и бил дал обет за безбрачие, тъй като вярвал, че бракът и грижите за децата са несъвместими с денонощната служба на дълга. Нямал друга тема за разговор, освен принципите на ангсоц, и друга цел в живота, освен победата над евразийския враг и разобличаването на шпионите, вредителите, престъпниците на мисълта и всякакви други предатели.