Уинстън обмисли дали да не награди другаря Огилви с Ордена за изключителни заслуги, накрая реши да не го награждава, защото трябваше да прави допълнителни съпоставки.
Отново погледна съперника си в отсрещната кабинка. Нещо му подсказваше със сигурност, че Тилътсън е зает със същата задача. Нямаше начин да се разбере чий вариант ще бъде приет, но Уинстън беше напълно уверен, че ще е неговият. Другарят Огилви, за чието съществуване преди час никой не подозираше, вече беше действителност. Стори му се забавно, че човек може да създава мъртви, но не и живи хора. Другарят Огилви, който никога не бе съществувал в настоящето, сега съществуваше в миналото и когато за фалшификацията бъде забравено, той щеше да съществува така достоверно въз основа на същите доказателства, както Карл Велики или Юлий Цезар.
5.
В прихлупената столова дълбоко под земята опашката за обяд бавно напредваше. Помещението вече беше претъпкано и пълно с оглушителен шум. Иззад решетката на шубера се разнасяше парата от яхнията, но нейният кисело-металически мирис не успяваше да задуши изпаренията на джина „Победа“. В другия край на помещението, в една ниша, се намираше барът, където за десет цента продаваха чаша джин.
— Ето го човека, когото търсех — обади се някой иззад гърба на Уинстън.
Обърна се. Беше неговият приятел Сайм, който работеше в Изследователския отдел. Може би „приятел“ не беше най-точната дума. Днес човек нямаше приятели, имаше другари: но компанията на някои другари беше по-приятна, отколкото на други. Сайм беше филолог, специалист по новговор. Всъщност той участваше в огромен екип от експерти, които сега работеха върху единайсетото издание на речника по новговор. Беше дребничко човече, по-дребен от Уинстън, с тъмна коса и големи изпъкнали очи, едновременно тъжни и присмехулни, които сякаш внимателно опипваха лицето на събеседника.
— Исках да те питам не ти ли се намират ножчета за бръснене — каза той.
— Нито едно! — гузно побърза да отговори Уинстън. — Къде ли не съм търсил. Съвсем изчезнаха.
Всички търсеха ножчета за бръснене. Всъщност Уинстън имаше две неизползвани, но си ги пазеше. От месеци ножчета нямаше никъде. В магазините на партията все липсваше една или друга стока от първа необходимост. Понякога това бяха копчета, друг път конци или връзки за обувки, сега нямаше ножчета за бръснене. Можеха да се намерят, ако изобщо ги имаше, само като се обиколи повече или по-малко скришом „свободният“ пазар.
— От шест седмици съм с едно ножче — излъга Уинстън.
Опашката се придвижи напред. Когато пак спряха, той се обърна с лице към Сайм. Взеха по един мазен металически поднос от купчината в края на шубера.
— Ходи ли да гледаш обесването на пленниците вчера? — попита Сайм.
— Бях зает — отвърна безучастно Уинстън. — Сигурно ще го видя на кино.
— Изобщо не е същото — каза Сайм. Присмехулните му очи изучаваха лицето на Уинстън. „Знам те аз, сякаш казваха те. Мен не можеш излъга. Много добре зная защо не отиде да гледаш обесването на пленниците.“ В интелектуално отношение Сайм беше убийствено правоверен. Можеше да говори с противно злорадство за нападенията с вертолети над вражески села, за съдебните процеси и признанията на престъпниците на мисълта, за екзекуциите в килиите на Министерството на любовта. Всеки разговор с него бе преди всичко опит да го отклониш от подобни теми и при възможност да го насочиш към техническата страна на новговор, за която той говореше интересно и с познание. Уинстън изви леко глава, за да избегне изпитателния поглед на големите тъмни очи.