— Не разбираш ли, че главната цел на новговор е да ограничи мисълта? Накрая ще направим престъпмисълта практически невъзможна, защото няма да има думи, с които да се изрази. Всяко понятие, което изобщо ще е необходимо, ще се изразява само с една дума със строго определено значение, а всички допълнителни значения ще бъдат заличени и забравени. В единайсетото издание вече се доближаваме до тази цел. Но процесът ще продължи още дълго, след като нас с теб няма да ни има. С всяка година думите ще стават все по-малко и обхватът на съзнанието постоянно ще се стеснява. Дори сега, разбира се, няма никакво основание или извинение за престъпмисъл. Всичко е въпрос на самодисциплина, на контрол над действителността, но накрая няма да има нужда дори от това. Революцията ще е пълна, когато езикът стане съвършен. Новговор е ангсоц и ангсоц е новговор — добави той сякаш с мистично задоволство. — Идвало ли ти е някога наум, Уинстън, че най-късно до 2050 година няма да има нито едно човешко същество, което да разбере разговор като нашия?
— Освен… — започна Уинстън неуверено и млъкна. На върха на езика му беше „освен пролите“, но се сдържа, защото не беше съвсем сигурен дали тази забележка не е в някои отношения неправоверна. Сайм обаче предугади какво се канеше да каже.
— Пролите не са човешки същества — заяви той пренебрежително. — До 2050 година, а може и по-рано, старговор ще е изчезнал напълно. Ще бъде унищожена цялата литература на миналото. Чосър, Шекспир, Милтън, Байрон — ще съществуват единствено изданията им на новговор и те не само ще са променени, а и напълно противоположни на онова, което са били. Дори литературата на партията ще се промени. Дори лозунгите ще се променят. Нима може да има лозунг като „свободата е робство“, когато понятието за свобода ще е унищожено? Целият процес на мислене ще е различен. Фактически няма да има мислене, както го разбираме сега. Правоверността не означава мислене, а липсата на необходимост от мислене. Правоверността е безсъзнателност.
Някой от тези дни, помисли си Уинстън с внезапна дълбока убеденост, Сайм ще бъде изпарен. Прекалено е интелигентен. Вижда прекалено ясно и говори прекалено разбираемо. Партията не обича такива хора. Някой ден той ще изчезне. Изписано е на лицето му.
Уинстън беше изял хляба и сиренето си. Леко се извъртя на стола, за да изпие чашата си кафе. На масата вляво от него мъжът с пронизителния глас продължаваше безпощадно да говори. Млада жена, която вероятно беше негова секретарка и седеше с гръб към Уинстън, го слушаше и както изглежда, живо се съгласяваше с всяка негова дума. От време на време Уинстън долавяше фрази като „мисля, че сте напълно прав, напълно съм съгласна с вас“, произнесени от млад и доста глупав женски глас. Но другият не млъкваше нито за миг дори когато момичето говореше. Уинстън бе виждал мъжа и знаеше само, че заема някакъв висок пост в Отдела за художествена литература. Беше около трийсетгодишен, с як врат и голяма, подвижна уста. Леко беше отметнал глава назад и на мястото, където седеше, светлината попадаше в очилата му така, че вместо очи Уинстън виждаше два празни кръга. Ужасяващото бе, че сред потока звуци, който се изливаше от устата му, беше почти невъзможно да се различи и една дума. Само веднъж Уинстън улови фразата „пълното и окончателно разгромяване на голдщайнизма“ — изстреляна много бързо, сякаш беше една дума, като излято изцяло клише. Всичко останало беше само шум, кря-кря-крякане. И въпреки че не се чуваше какво точно казва мъжът, не можеше да има съмнение за общия смисъл. Той можеше да заклеймява Голдщайн и да настоява за по-строги мерки срещу престъпниците на мисълта и вредителите, можеше да сипе огън и жупел срещу жестокостите на евразийската армия, можеше да величае Големия брат или героите от Малабарския фронт — все едно. Каквото и да казваше, всяка негова дума със сигурност беше чиста проба правоверност, чиста проба ангсоц. Докато наблюдаваше безокото лице и бързо подскачащата нагоре-надолу челюст, Уинстън изпита странното чувство, че това не е истинско човешко същество, а някакво чучело. Изразяваше се не умът на мъжа, а неговият ларинкс. От него се изливаха думи, но не говор; това беше несъзнателно издаван шум, като крякането на патица.
Сайм мълчеше и с дръжката на лъжицата си чертаеше из разлятата яхния. Гласът от другата маса продължаваше бързо да кряка, ясно доловим въпреки глъчката наоколо.
— В новговор има дума — каза Сайм, — не зная дали си я чувал: паткореч, да крякаш като патица. Тя е от онези интересни думи, които имат две противоположни значения. Употребена спрямо противник, е обида; употребена спрямо човек, с когото си съгласен, е похвала…