— Какво е станало с човека? — попита Уинстън.
— Е, това естествено не мога да знам. Но не бих се учудил, ако… — Парсънс направи жест, като че се прицелва с пушка, и цъкна с език, наподобявайки изстрел.
— Чудесно — обади се Сайм разсеяно, без да вдига поглед от листчето.
— Естествено, не можем да рискуваме — съгласи се раболепно Уинстън.
— Та нали и аз това казвам, война е — заяви Парсънс.
Като потвърждение от телекрана точно над главите им гръмна тръба. Но този път не за да възвести военна победа, а само за съобщение на Министерството на благата.
— Другари! — викна бодър младежки глас. — Внимание, другари! Имаме славни новини за вас. Спечелихме победа на производствения фронт! Получените постъпления от продукцията на всички видове стоки за широко потребление показват, че през изминалата година жизненото равнище се е повишило с не по-малко от двайсет процента. Тази сутрин в цяла Океания се състояха бурни спонтанни манифестации: работниците излязоха от фабрики и учреждения, за да преминат по улиците с развети знамена и да изразят своята благодарност към Големия брат за новия щастлив живот, който неговото мъдро ръководство ни дари. Ето някои от окончателните резултати. Хранителни продукти…
Фразата „нашия нов, щастлив живот“ се повтори няколко пъти. Напоследък тя бе една от любимите на Министерството на благата. Вниманието на Парсънс бе грабнато от звука на тръбата — седеше заслушан, зяпнал благоговейно с уста, олицетворение на назидателната глупост. Не можеше да осмисли данните, но съзнаваше, че очевидно трябва да предизвикат задоволство. Беше измъкнал голяма и мръсна лула, наполовина пълна с обгорял тютюн. Със седмична дажба от сто грама трудно можеше да се напълни цяла лула. Уинстън пушеше цигара „Победа“, като внимаваше да я държи хоризонтално. Оставаха му още само четири, а новата дажба щеше да получи едва на следващия ден. За момент беше изключил от съзнанието си страничните шумове и слушаше излиянията от телекрана. Оказа се, че даже имало манифестации в израз на благодарност към Големия брат, задето повишил дажбите шоколад на двайсет грама седмично. А едва вчера, помисли си той, беше съобщено, че дажбата ще бъде намалена на двайсет грама седмично. Възможно ли бе да преглътнат такова нещо само за двайсет и четири часа? Да, бяха го преглътнали. Парсънс с глупостта си на животно лесно го бе преглътнал. Безокото същество от другата маса го бе преглътнало ревностно, страстно, с неудържимото желание да проследи, разобличи и изпари всеки, който би намекнал, че миналата седмица дажбата е била трийсет грама. И Сайм по някакъв по-сложен начин, изискващ двумисъл, също го бе преглътнал. Нима единствено той притежаваше памет? От телекрана продължаваше да се лее баснословната статистика. В сравнение с миналата година имаше повече храна, повече дрехи, повече къщи, повече мебели, повече тенджери, повече гориво, повече кораби, повече вертолети, повече книги, повече бебета — повече от всичко, освен болести, престъпления и безумие. С всяка година, с всяка минута всички и всичко стремглаво избуяваха нагоре. Както Сайм преди това, Уинстън размазваше с лъжицата си и чертаеше фигури в безцветния сос, който се стичаше през масата. С омерзение размишляваше за физическата страна на живота. Винаги ли е бил такъв? Винаги ли е бил такъв вкусът на храната? Огледа столовата. Ниско претъпкано помещение, изцапани от търкащите се безброй тела стени, очукани поцинковани маси и столове, разположени толкова нагъсто, че седейки, допираш лактите на съседа, изкривени лъжици, нащърбени подноси, груби бели чаши и всичкото мазно, с мръсотия във всеки процеп и възкисел мирис, смесица от долнокачествен джин, долнокачествено кафе, яхния с метален вкус и мръсни дрехи. Стомахът ти, кожата ти постоянно протестират, усещаш, че са ти отнели нещо, на което имаш право. Вярно е, че не познаваше нищо много по-различно. Никога, доколкото можеше точно да си спомни, не е имало достатъчно храна, чорапи или бельо, които да не са целите в дупки; мебелите винаги са били очукани и разнебитени, стаите — недоотоплени, влаковете в метрото — претъпкани, къщите — в развалини, хлябът — черен, чаят — рядкост, кафето — с лош вкус, цигарите — недостатъчни: нищо евтино и в изобилие, с изключение на долнопробния джин. С възрастта, разбира се, човешкото тяло става по-чувствително, но щом сърцето те боли от липсата на елементарни удобства, от мръсотията, немотията, безкрайните зими, лепкавите чорапи, вечно неработещите асансьори, ледената вода, грубия сапун, разсъхналите цигари, храната със странен неприятен вкус — не означаваше ли това, че не такъв е естественият ред на нещата? Щеше ли всичко това да изглежда непоносимо, ако човек не притежаваше наследствена памет, която му нашепваше, че нещата някога са били различни?