— Естествено, ако Том си беше у дома… — неуверено промълви мисис Парсънс.
Апартаментът на семейство Парсънс беше по-голям от този на Уинстън, но и той бе по своему мизерен. Всичко изглеждаше очукано и изпомачкано, сякаш някакъв огромен звяр току-що бе вилнял из него. Навсякъде по пода се виждаха разхвърляни спортни принадлежности — стикове за хокей, боксьорски ръкавици, спукана футболна топка, обърнати наопаки, подгизвали от пот гащета, а по масата се валяха мръсни чинии и оръфани ученически тетрадки. По стените висяха червени знамена на Младежкия съюз и на Разузнавачите, плакат на Големия брат в естествен ръст. И тук, както и в целия жилищен дом, се носеше мирисът на варено зеле, но пропит с по-острата воня на пот — от първото вдишване се разбираше, неизвестно как, че това беше потта на човек, който в момента отсъства. В съседната стая някой се опитваше да приглася с помощта на гребен и тоалетна хартия на военната музика, която все още се носеше от телекрана.
— Децата — каза мисис Парсънс, като хвърли леко неспокоен поглед към вратата. — Днес не са излизали. И естествено…
Имаше навика да прекъсва изречението по средата. Кухненската мивка беше пълна почти до ръба с мръсна зеленикава вода, която миришеше по-лошо и от зелето. Уинстън клекна и огледа сифона. Мразеше да си цапа ръцете, мразеше и да се навежда, защото от това винаги започваше да кашля. Мисис Парсънс го гледаше безпомощно.
— Естествено, ако Том си беше в къщи, незабавно щеше да я оправи — каза тя. — Той обича такива неща. Всичко му идва отръки.
Парсънс беше колега на Уинстън от Министерството на истината. Беше пълен, но енергичен мъж, отчайващо глупав и преливащ от идиотски ентусиазъм — един от онези безрезервно предани труженици, от които повече и от Полицията на мисълта зависеше могъществото на партията. Едва го изхвърлиха от Младежкия съюз на трийсет и пет години, а преди да влезе в него, беше останал в Разузнавачите цяла година след определената възраст. В министерството заемаше нисък пост, за който интелигентност не се изискваше, но от друга страна, беше водеща фигура в спортния и във всевъзможни други комитети, които се занимаваха с организирането на колективни излети, спонтанни манифестации, кампании за икономии и всякакви други доброволни акции. Между две всмуквания на лулата съобщаваше със смирена гордост, че през последните четири години не е пропускал вечер в Колективния център. Където и да отидеше, го следваше и даже оставаше, след като си замине, непоносим мирис на пот — неволно свидетелство за напрегнатия му живот.
— Имате ли гаечен ключ? — попита Уинстън, докато развърташе капачката на сифона.
— Гаечен ключ — повтори мисис Парсънс и моментално се засуети безпомощно. — Не зная със сигурност. Може би децата…
Като трополяха и духаха в гребена, децата нахлуха в хола. Мисис Парсънс донесе гаечния ключ. Уинстън източи водата и с отвращение махна снопчето косми, което бе запушило сифона. Изми, доколкото можеше ръцете си със студена вода от крана и отиде в другата стая.
— Горе ръцете! — изрева дивашки глас.
Хубаво и ячко деветгодишно момче бе изскочило иззад масата и го заплашваше с автоматичен пистолет играчка, а сестричката му, с около две години по-малка от него, правеше същото с дървена пръчка. И двамата носеха униформата на Разузнавачите — сини шорти, сиви ризи и червени връзки. Уинстън вдигна ръце над главата си, но някак боязливо — момчето се държеше толкова застрашително, че не приличаше съвсем на игра.
— Предател! — крещеше момчето. — Мислопрестъпник! Евразийски шпионин! Ще те застрелям, ще те изпаря, ще те изпратя в солните мини!
Изведнъж и двамата заскачаха около него, крещейки „Предател!“ и „мислопрестъпник!“, като момиченцето повтаряше всяко движение на брат си. Беше зловещо, като играта на тигърчета, които скоро ще пораснат и ще се нахвърлят върху хората. В очите на момчето прозираше премерена жестокост, съвсем очевидното желание да удари или ритне Уинстън и съзнанието, че скоро ще е достатъчно голям, за да го направи. Добре, че пистолетът в ръката му не е истински, каза си Уинстън.