Погледът на мисис Парсънс скачаше неспокойно от Уинстън към децата и обратно. В по-ярката светлина в хола той с интерес отбеляза, че в бръчките на лицето й наистина имаше прах.
— Толкова са шумни — каза тя. — Ядосват се, че не можаха да видят обесването. Прекалено съм заета, за да ги заведа, а Том няма да се върне от работа навреме.
— Защо да не видим обесването? — крещеше момчето с пълен глас.
— Искам да видя обесването! Искам да видя обесването! — опяваше момиченцето и продължаваше да подскача.
Уинстън си спомни, че тази вечер в парка щяха да бесят някакви евразийски пленници, обвинени във военни престъпления. Това ставаше веднъж месечно и представляваше популярно зрелище. Децата винаги вдигаха врява да ги водят. Той се раздели с мисис Парсънс и се запъти към вратата. Но не беше направил и шест крачки по коридора, когато нещо го удари по врата и почувства пареща болка. Сякаш в плътта му се бе впила нажежена до червено тел. Обърна се точно навреме, за да види как мисис Парсънс тегли сина си обратно в апартамента, а той прибира прашката в джоба си.
— Голдщайн! — изрева момчето, докато вратата се затваряше зад него. Но Уинстън бе най-силно поразен от погледа на безпомощен ужас върху сивото лице на жената.
Вече в апартамента си той мина бързо край телекрана и отново седна пред масата, като продължаваше да търка врата си. Музиката от телекрана беше спряла. Вместо нея насечен военен глас четеше с животинско наслаждение описанието на въоръжението на новата плаваща крепост, току-що пуснала котва между Исландия и островите Фароу.
С тези деца животът на клетата жена трябва да е същински ад, помисли си Уинстън. Още година-две и ще започнат да я дебнат ден и нощ за признаци на неправоверност. Сега почти всички деца бяха ужасни. Най-лошото обаче беше, че с помощта на организация като Разузнавачите систематично ги превръщаха в неуправляеми зверчета, но това ни най-малко не ги подтикваше да се бунтуват срещу дисциплината на партията. Напротив, те боготворяха партията и всичко, свързано с нея. Песните, парадите, знамената, излетите, ученията с пушки играчки, скандирането на лозунги, обожествяването на Големия брат — за тях всичко това бе славна игра. Цялата им свирепост се насочваше навън, срещу враговете на държавата, срещу чужденците, предателите, вредителите, мислопрестъпниците. Беше почти в реда на нещата хора над трийсет години да се страхуват от собствените си деца. И с пълно основание, защото не минаваше седмица, без „Таймс“ да публикува съобщение как някакъв малък подслушвач доносник — обичайният израз бе „дете герой“ подочул компрометиращо изказване и предал родителите си на Полицията на мисълта.
Болката от прашката бе минала, Уинстън взе вяло писалката, като се чудеше дали ще намери какво друго да напише в дневника си. Изведнъж отново се замисли за О’Брайън.
Преди години — преди колко ли?, навярно седем — беше сънувал, че минава през тъмна като гроб стая. И както си вървеше, някой, седнал отстрани, му каза: „Ще се срещнем там, където няма тъмнина!“ Беше подхвърлено съвсем тихо, почти между другото — не заповед, а просто изречение. Той беше продължил да върви, без да спира. Любопитното бе, че тогава в съня думите не му направиха силно впечатление. Едва по-късно и постепенно започнаха да придобиват смисъл. Сега не можеше да си спомни кога бе видял О’Брайън за пръв път — преди или след този сън, не можеше да си спомни и кога беше познал, че гласът е на О’Брайън. Във всеки случай, беше го познал. О’Брайън му беше проговорил в тъмнината.
Уинстън така и не знаеше със сигурност — дори след разменения тази сутрин поглед все още не знаеше — дали О’Брайън е приятел или враг. Но това нямаше голямо значение. Свързваше ги разбирателството, по-важно от обич или пристрастие. „Ще се срещнем там, където няма тъмнина“ — беше казал О’Брайън. Уинстън не знаеше какво означава това, знаеше само, че по някакъв начин ще се сбъдне.
Гласът на телекрана замлъкна. Тръбен зов, чист и звучен, разцепи застоялия въздух. Гласът продължи със скрибуцане:
— Внимание! Моля за вашето внимание! Току-що пристигна извънредно съобщение от Малабарския фронт. Нашите войски в Южна Индия са спечелили славна победа. Упълномощен съм да заявя, че акцията, която ви известяваме, може значително да ускори края на войната. Ето извънредното съобщение…
Лоши новини, помисли си Уинстън. И наистина, след кърваво описание на унищожението на една евразийска армия, със смайващ брой убити и пленени, дойде съобщението, че от следващата седмица дажбата шоколад ще бъде намалена от трийсет на двайсет грама.