Как е възможно? — пита се още човечеството, изправено пред разкритията за фашизма през 1949, когато излиза романът на Оруел. Как е възможно? — ще се пита то няколко години по-късно, след XX конгрес. Този въпрос пронизва романа от начало до край. И понеже сам авторът решава да напусне историята и да прекрачи в едно въображаемо бъдеще, за да го моделира лабораторно, нека и ние оставим повърхностното „разпознаване“ и поразсъждаваме върху теоремата на Оруел: как е възможно всички завинаги да бъдат подчинени?
Обществото на Океания мисли себе си като ново, наложено чрез революция, т.е. като отрицание на друго общество, онова, в което е имало капиталисти с цилиндри. Така то изведнъж се оказва без бъдеще — самото то е бъдещето, застинало във вечността. Ето какво сломява човека: утопията е вече въплътена, няма какво да се чака по-нататък. Равенството е установено. Няма частна собственост, няма расов или наследствен признак в структурирането на обществото — членовете на партията се приемат с изпит на 16-годишна възраст (т.е. — крайно демократично!). Парите нямат особена роля. Фактически основният принцип на това общество може да се изрази така: все едно кой — все едно кой работи, все едно кой управлява — цялото продължава да функционира, абсолютно независимо от хората. Машината за равенство нивелира индивидите въпреки тяхното желание; вече никой не помни в името на какви ценности е била установена тя, държавата е заради самата държава, властта — заради самата власт, насилието — заради самото насилие.
На едно друго равнище обаче машината изисква да бъде обслужвана. С това се създава основа за ново, далеч по-голямо неравенство, изградено върху един-единствен признак: политическия, т.е. участието на индивида в упражняването на властта: Оттук по чисто логически път стигаме до трите възможни касти — пролетариите, членовете на периферията и членовете на Партядрото. Първите нямат власт, вторите упражняват властта, третите контролират упражняването на властта. Пролите стоят най-ниско, защото самото материално производство изобщо не интересува Океания — целта тук не е задоволяването на потребности, а самата власт. Затова всички извън политическата сфера са неинтересни за режима, техният живот е сведен до животинското. На тези хора им е отнет езикът, затова и те не могат да удържат някаква човешка идентичност, те буквално не помнят — забележете сцената в кръчмата, когато старецът опитва да разкаже какво е било преди революцията; нахлуват хаотични детайли, но цялостна картина не е възможна.
Езикът е изцяло притежание на онези, които имат управленски функции — членовете на партията. Впрочем „партия“ тук очевидно е термин от „новговора“ — т.е. диалектико-идеологическа безсмислица; за каква партия (думата идва от латинското „деля“) можем да говорим, ако други партии няма, не може да има и никога не е имало? Ако наместо да обединява политическата активност на членовете си, тя е само средство за техния денонощен контрол? Представете си този абсурд: героят на романа е член на управляващата партия в Океания! Има ли нещо в тази страна, което да зависи от него? Само едно: да изпълнява всеотдайно работата си по фалшификация на миналото. И Смит (това име на английски звучи като „Петров“), средният човек, нито пролетарий, нито член на ядрото, обича работата си — какво друго му остава, след като всичко му е отнето? Единственото му човешко самоосъществяване е изпълняването на анонимните команди, пристигащи по пневматичната поща. Той дори няма персонализиран началник, та да мрази, да обича, да завижда, да се съизмерва — над него няма личност, а само инструкции, той работи на конвейер.